Видях ужасяващото объркване в очите на Финч, което се замени с животински страх, когато младежът го принуди да падне на колене. Едната му ръка повдигна брадичката на Финч, а другата доближи кинжала до гърлото му.
Нямах оръжие освен голата си кожа и студения огън, който запали Катрин, затова се хвърлих към непокритото лице на тъмнокосия.
Той извика, дръпна се от мен и после с един-единствен конвулсивен замах прокара кинжала по гърлото на Финч.
Страхът в очите на Финч се замени с озадачено стъписване. От гърлото му потече кръв – отначало беше само тънка линия, после стана петно и накрая – падаща червена завеса.
– Ти развали сделката ни – каза Катрин с глас, който прозвуча сякаш някъде отдалеч. – Знаеш ли изобщо какво е това блъф?
Времето забави хода си. Финч падна на земята като счупен съд, от който се изливаше поток от кръв. Драгоценна влага, която се събира в тъмна локва до канализационна решетка. Множество безгранични възможности, безброй нишки на избор, прерязани със сребърна ножица с един замах.
Финч умираше.
Изпищях, запълзях към него и притиснах с ръце разрязаното му гърло, за да спра кървенето.
– Ти си виновна, Алиса – прошепна Катрин, взе окървавения кинжал и го пусна на земята до мен. – Убий се.
Замислих се. Всъщност исках да го направя. Но очите на Финч бяха втренчени в мен, ясни и питащи. Още не беше мъртъв, но умираше.
– Всичко е наред – казах му глупаво.
Младежът, който преряза гърлото на Финч, се приближи отстрани.
– Катрин? – попита той, а после се наведе, вдигна Финч и го преметна на рамото си. Извиках и посегнах да хвана увисналата ръка на Финч, но тъмнокосият го дръпна от мен. Взе кинжала от земята и замахна с него, както диригент държи палката си. Въздухът се раздвижи и просветля там, където той го разсече, а после се отдръпна и разкри в пространството мъртвешко сива пролука.
Тялото на Финч беше отпуснато безжизнено на рамото на младежа, който пристъпи в яркозеления сумрак на пукнатината. И после изчезна заедно с момчето, което носеше. Върху тревата падна последната капка от кръвта на Финч, след като него вече го нямаше.
Втренчих се в мястото, където бях видяла Финч да умира, и изпищях. Звукът излезе от устата ми едва след известно време. Катрин се наведе над мен и аз отново изпищях, вдигнах длани, изцапани с кръв, и се опитах да ги притисна до лицето є.
Тя извика от ярост и замахна с ръка. Нещо малко полетя към мен. Това беше страшната є птица, която се уголемяваше с всеки размах на крилата. Птицата се стрелна към очите ми и аз вдигнах ръка да ги предпазя. Изведнъж почувствах подръпване... Трудно беше да го обясня. Имах чувството, че подръпването извади цялото ми същество. Сякаш душата ми се притисна до стените на тялото ми, готова да бъде изсмукана като жълтък от пробита черупка на яйце. Слънцето се наклони, сякаш някой го удари с бейзболна бухалка и го отклони от курса му.
Последното, което чух, беше дрезгавият глас на Катрин, който прозвуча съвсем близо, сякаш от моята глава.
– Ти ще умреш тази нощ – каза тя – от собствената си ръка.
И после паднах в море от черна вцепененост.
20.
Ела шофираше. Лицето є беше забулено в сянка, а ръцете є бяха осветени като бели паяци върху волана. Тя си тананикаше песен, която отначало звучеше немелодично, но после се превърна в нещо ритмично и зловещо, което се повтаряше отново и отново като заклинание.
– Мамо – казах.
Тя трепна.
– Мислех, че спиш.
– Каква е тази песен?
След дълго мълчание Ела отговори:
– Детска песничка. Една приятелка ме научи на нея, когато бях малка.
Мама никога не говореше за детството си. Затаих дъх и след това се осмелих да попитам:
– Ти била ли си малко момиченце като мен?
Тогава бях съвсем малка. На не повече от шест.
– Какво искаш да кажеш?
Опитах се да изразя с думи мислите си. Чувствала ли беше мама в детството си, че душата є съответства на външността? Нормално ли беше животът ми да се стича по мен като вода, без да оставя следа? Преследваше ли и нея лошият късмет или я беше сполетял, след като ме беше родила?
Не можех обаче да попитам нищо от тези неща, защото не исках да я накарам да се разплаче. Тя искаше да съм щастлива. Всяка промяна ни даваше нов шанс за щастие, чиста поляна, покрита със сняг, по която Ела ми позволяваше да тичам. И може би всички имаха това чувство, когато се преместват – че всичко, което оставят, е размазано като акварелни бои и размито.
Извърнах очи от измъченото є, съсредоточено лице и се вгледах в светлината на фаровете на колата ни, които прорязваха мъглата.
– Книги. Обичаше ли книгите?
Раменете є леко се прегърбиха.