– Да. Обичах да чета всичко освен вълшебни приказки. – Ела въздъхна. Изглеждаше едновременно древна като света и твърде млада, за да е майка. – Имаме да пътуваме още дълго, любов моя. Опитай се да поспиш.
Клепачите ми натежаха, сякаш тя ги закотви с камъни. Заспах или се събудих, или някаква комбинацията от двете. Вече не бях в колата с мама, я някъде другаде, а тя беше много далеч. Разумът ми бавно отхвърли оковите на небитието.
– Събуди се.
През клепачите ми светеше червено слънце. Отворих леко очи и потреперих. Светлината беше твърде ярка. Ръка с ръкавица ме зашлеви в лицето – веднъж, два пъти, три пъти. Ушите ми закънтяха и очите ми се отвориха широко.
Седях на задната седалка на кола и наоколо беше нощ. Над мен се беше навела Дважди убитата Катрин и светеше с фенерче в очите ми. Зъбите є бяха малки и млечнобели като на бебе.
Можех да се опитам да я нараня, но не го направих. Смъртта на Финч лежеше като тежък камък върху гърдите ми. Примигах ли, виждах как той умира отново и отново пред очите ми. Безгрижното замахване с кинжала, умоляващите очи. Безпомощното свличане на земята.
Катрин постоя над мен още малко. Дъхът є вонеше на рози, престояли една седмица във
ваза.
– Той щеше да е жив, ако беше направила това, което ти казахме – прошепна тя в ухото ми, а после запълзя назад като паяк, дърпайки ме с ръка.
Последвах я мълчаливо. С всяко поемане на дъх чувствах болката в бедрото си, където вероятно се бях ударила. Вкусът в устата ми беше на престояло кафе, а въздухът миришеше на бодлива зеленина и мърша. Главата ме болеше, сякаш имах махмурлук, и ми се струваше, че кожата ми е наелектризирана. Бях тук и страдах, но жива, докато кръвта на Финч беше изтекла някъде в Пущинаците.
– Какво ще направите с тялото му? – попитах с гърлен и задавен глас.
Катрин трясна вратата на колата. Звукът прозвуча като изстрел, от който потреперих. Тя се вгледа в лицето ми, сякаш мислеше къде да ме постави. Къде да сложи парче от ребус, което не се вмества никъде.
– Не си хаби нервите напразно – каза Катрин. – Ти си тук.
Огледах се трескаво наоколо, търсейки „Лешниковата гора“, порта или път. Каквото и да е. Но видях само дървета, обграждащи от всички страни полянка – толкова малка, че на нея едва се побираше колата. Не разбирах как бяхме дошли тук и как щяхме да излезем.
– Къде съм? – попитах с треперещ глас. Отново почувствах жажда, този път по-отчаяна.
– Ти си в Гората по средата на пътя – отвърна Катрин. – И ще бродиш тук, докато не започнеш да искаш да умреш и сама не избереш смъртта.
Тя ме хвана за ръката и ме завъртя в широк полукръг, сякаш танцувахме. Отхвръкнах няколко метра и паднах на колене. Когато се изправих, Катрин вече седеше в колата. Хвърлих се към нея и ударих гърдите си във вратата, но автомобилът потегли и ме отхвърли назад. Колата се вряза право в стената от дървета, които услужливо се разделиха, за да я пропуснат, и после отново се затвориха като завеса.
Бавно се завъртях на място. Бях съвсем сама на поляна в гъста, тъмна гора.
И така попаднах във вълшебна приказка.
21.
Поляната, на която стоях, беше абсолютно кръгла. Забелязах това, след като автомобилът замина. В дърветата имаше нещо странно, което отначало не можах да определя. Те не шумоляха едновременно от поривите на лекия ветрец, от който съхнеха напуканите ми устни, а всяко поотделно, само по себе си. И начинът, по който поклащаха клоните си и шумоляха с листата си, ме убеди, че разговарят.
Тялото ми трепереше от тъга и гняв – към убийците на Фин и към самия него за глупостта му.
Финч обаче беше мъртъв. Разсъдъкът ми никога нямаше да може да убеди в това тялото ми.
Излязох от поляната, като слепешком си проправих път покрай кучешки дрян. Сърцевидните му цветове докоснаха с меки като кадифе езици шията ми. Потреперих и ускорих крачка, опитвайки се да избягам от мисълта, която се беше увила като въже на палач около мозъка ми: ами, ако бродя тук една нощ, като Нес, и на сутринта този свят ме изхвърли – само че седем години по-стара?
Виждах лицето на Финч всеки път, когато затворех очи. Стените на разсъдъка ми бяха боядисани с неговата кръв. Тя беше по ръцете ми и втвърдяваше ръкавите на дрехата ми.
– Всичко е наред – прошепнах си. – Всичко е наред.
Преброих до десет и направих няколко дихателни упражнения от йога. По ризата на Финч потече нещо червено. Не го спасих, не го спасих, не го спасих. Престани! Не го спасих.
Издадох звук, който не можах да разпозная – смях и едновременно вопъл, – който ме уплаши, и млъкнах. Плеснах се по лицето, както правеше Ела, когато беше твърде уморена, за да шофира.