– Всичко свърши. Вече няма кого да спасявам. Всичко е наред, всичко е наред, всички е наред.
Думите изгубих смисъл. Така ли се чувства човек, когато полудява? Наистина ли бях в гората или все още сънувах на задната седалка на колата на похитителите, които ме водеха на още по-лошо място?
Някакво дърво протегна към мен клон със зелени пъпки, който одра бузата ми. Болката ме събуди и известно време се съсредоточих в това да предпазвам лицето си от клони и да се опитвам да не се спъна в скрити неща в мрака. Въздухът между листата беше толкова влажен и наситен, че сякаш с кожата си чувствах дишането на листата.
„Той щеше да е жив, ако беше направила това, което ти казахме“ – разнесе се шепотът на Катрин от нощната пустота. Размахах ръка, сякаш да прогоня комар, и тръгнах по-бързо, радвайки се на болката от охлузеното коляно и издраните си длани и тайнствените звуци на нощните същества, които ми помагаха да не мисля за нищо друго.
Накрая стигнах до брега на ручей. Приседнах до ствола на огромна върба, чиито клони се потапяха във водата на няколко метра от краката ми, като жадно поглъщах хладния, влажен въздух.
Проверих какво имам. Отдавна бях изгубила раницата си. Изпуснах я на паркинга. Още носех евтините джинси и суичъра от „Таргет“. В джобовете ми имаше опаковка от „Кит-Кат“ и – стреснато осъзнах – перото, гребенът и костта.
Извадих ги и се учудих колко са студени. Освен това издаваха някакво едва доловимо електрическо жужене, като камертон. Огледах се наоколо крадешком и ги прибрах в джобовете си.
И в същия миг нещо се уви около голия ми глезен между края на джинсите и върха на чорапите ми, и силно ме дръпна.
Паднах по лице в студената кал, дишайки тежко. Изплюх мръсотията, попаднала в устата ми, извърнах се да видя какво ме държи и за една ужасна секунда си помислих, че е труп.
Нещото имаше прозрачната, светеща кожа на същество от дълбините на океана. Формата му беше почти човешка, въпреки че никой на света не би го сбъркал с човек. Беше се вкопчило в глезена ми и ме гледаше с тъпото нетърпение на куче, което чака да му дадат кокал.
Страх скова разума ми. Започнах да крещя и да ритам, прицелвайки се в ужасното лице на съществото, но хватката му беше желязна.
Кракът ми се удари във водата, която се плъзна до глезена ми, и аз инстинктивно дръпнах свободния си крак далеч от ручея. Нещото се усмихна и ме задърпа още по-силно. Намерих камък и го хвърлих. Не улучих и намерих друг. Камъкът изтрака, но не върху съществото. Падна във водата, която допреди малко течеше бързо, черна и спокойна. Съществото също се огледа наоколо, все още увило едната си ръка около глезена ми.
От мястото, където кракът ми беше потопен във водата, се разпространи ивица тънък зелен лед, пълен със застинали мехурчета. Нещото ме погледна. В очите му се появи проблясък на интелект. Пусна ме и се плъзна назад в кишава дупка, заобиколена от лед. Издърпах крака си от ручея, разчупвайки ледената кора, и се огледах наоколо, за да видя кой ме е спасил. Стори ми се, че чух шумолене в храстите на другия бряг на ручея. Не бях сигурна.
– И все пак не можеш да преминеш. – Гласът на съществото беше бълбукащ, изпълнен с експлозивни съгласни, и акцентът не беше човешки. Сега, когато вече не се опитваше да ме изяде, приличаше по-скоро на жена. Калните є коси бяха сплетени, а устните є – стиснати превзето.
– Защо?
– Защото това е моят път. Мога да те оставя да бродиш по брега, докато умреш. – Съществото се засмя и показа остри като игли зъби.
– Мога да мина по леда.
Нещото погледна водата от топящия се лед, която вече се издигаше. Странната магия, която беше замразила ручея, явно губеше силата си.
– Може да опиташ.
– Ами ако ти дам нещо?
Съществото се вцепени и в очите му с цвят на корем на риба блесна интерес.
– Какво ще ми дадеш? Косата си? Пръстите си?
Спомних си за картинките с русалки, които обичах да разглеждам, когато бях малка – крилати жени на потъващи кораби, замислени момичета, които прокарваха сребърни гребени през косите си...
Извадих гребена от джоба си. Когато го намерих на масата в кафенето и когато го разглеждах под върбата, това беше най-обикновен червен пластмасов гребен. Сега обаче блестеше като седеф. Прокарах пръст по неразбираемата резба на дръжката му.
Рижият мъж беше оставил тези неща за мен, за да ги намеря. Катрин искаше да умра в тази гора, но някой друг беше напълнил джобовете ми с трикове от вълшебни приказки. Замислих се за Ела, кинжалът в букета. Тази гора нямаше да ме убие, нито да ме накара да полудея. Защото аз не бях Нес. Аз бях дъщерята на Ела. И внучката на Алтея Прозерпина.