Вдигнах гребена и лунната светлина се плъзна по зъбците му.
– Ще ти дам това, ако ми позволиш да премина на другия бряг. Невредима. Това означава, че няма да ме изядеш или да повредиш някоя част от тялото ми.
Вълшебните приказки те учат да използваш точни формулировки. Съществото изглеждаше разочаровано от моята изчерпателност, но посегна да вземе гребена. Щом му го дадох, то се плъзна под водата и се скри от погледа ми.
Коленичих на брега и загребах разтопена от леда вода, за да измия кръвта от ръцете си, и се замислих за молитва или стих – сбогуване, което би прозвучало правилно. Не се сетих за нищо друго освен цитата от Кърт Вонегът, който Финч беше татуирал на рамото си. Така и не го попитах кога си е направил татуировката и защо е избрал точно тези думи и сега никога нямаше да мога да го попитам.
Всичко беше прекрасно и нищо не болеше.
Шепнех тези думи и търках кръвта, която изглеждаше черна на лунната светлина. Затворих очи, представих си лицето на Финч и ги казах още веднъж. И трети път, защото Финч би искал в една вълшебна приказка нещата да бъдат направени правилно.
След това станах и проверих леда с върха на маратонката си. Беше пролетен, тънък и подобен на киша, но брегът беше съвсем близо. Затичах се, като се хлъзгах, и почти успях да стигна до него, но досами брега кракът ми пропадна. Почувствах сковаващата болка на леденостудената вода и дразнещата хватка на пръстите на съществото, което ме измъкна от ручея и ме хвърли на другия бряг.
Исках да се върна в ручея и да измия калта от устата си, но не посмях. Тръгнах нагоре по брега, докато ме заболяха прасците. Склонът ставаше все по-стръмен, докато се наложи да се хващам за храсти, за да се издърпам. Изругах, когато сграбчих шепа тръни. Когато най-после стигнах до горе, видях, че съм по-високо от върховете на най-високите дървета от тази страна. Огледах гората, която се простираше под мен чак до хоризонта. Страхът, който бях потискала с пот и безразсъдно движение напред, скова раменете ми.
И тогава го видях. Или поне част от него, в далечината, между поклащащите се тъмнозелени корони на дърветата се мержелееше нещо черно и неподвижно. Приличаше на покрив на къща. Сигурно беше имението „Лешниковата гора“. Почувствах фантомното присъствие на Финч до мен и изумлението и въодушевлението, които би изпитал той, ако стоеше тук.
Слухът ми долови някакво щракане. Най-много от всичко приличаше на един съвършено неуместен звук тук, спомен от детската градина – щракане на ножица, която реже хартия. Обърнах се и видях момиченце, което седеше върху одеяло за пикник на червени и бели карета на лунната светлина и изрязваше страниците на стар географски атлас. Лунната светлина озаряваше венеца коса на наведената є глава. Поколебах се за момент и се запитах дали не мога да се измъкна безшумно, но не го направих. Пущинаците ме бяха вкарали във вълшебна приказка. Може би, ако я оставех да следва своя ход и стигнех до края є, щях да успея да избягам от нея.
Меките ръчички на момиченцето откъсваха страници от атласа, една по една. Зелени географски карти, прорязани от сребристи реки, и осеяни със замъци и села, обозначени с червено мастило. Карти на морета с нарисувани вълни и морски чудовища, окръжени по ъглите с лицата на четирите вятъра с издути бузи. Източният вятър сякаш изкрещя, когато ножицата на момиченцето накълца на парчета лицето му. Тя обърна страница и разкри жълта, блестяща карта на пустиня. Поех си дъх през стиснати зъби, когато видях мъничък керван, и как ножицата се спусна и го сряза на две.
– Защо го правиш? – попитах я, когато стигнах до края на одеялото є.
Момиченцето не откъсна поглед от атласа, но по гласа му разбрах, че се ядоса. Гласът му беше странен – писклив и квакащ като на жаба.
– Баба не ми позволява да говоря с непознати.
Озърнах се, търсейки бабата. Очаквах от другата страна на хълма върху мен да връхлети някаква горгона. Момиченцето вдигна глава. Лицето є беше слабо и заострено, но очите є бяха красиви, с цвета на океана, който тя режеше на конфети.
– Тя е там горе – каза и посочи с ножицата към небето.
Погледнах нагоре, но не видях нищо освен луната, която се криеше зад одеяло от разкъсани облаци. За момент забелязах лице в нея. Не на мъж, а на жена – красива и далечна, – която ме гледаше неодобрително.
Лицето изчезна, размито от движението на облака, и луната остана само луна – съвършен кръг от плоско злато като циферблат на часовник.
– А искаш ли да ти се представя, за да не сме вече непознати? – предложих. – Аз съм Алиса.
Ножицата спря и момиченцето вдигна глава и ме погледна.