На перона имаше няколко човека. Застанах близо до жена с бебе в сгъваема количка, за да изглежда така, сякаш сме заедно. Тя не ме погледна, но видях, че се напрегна. Влакчето дойде и аз се качих и в последния момент изскочих навън, както бях виждала във филмите.
Сега обаче перонът беше съвсем пуст. Пъхнах в ухото си едната слушалка и пуснах приложението със запис на бял шум, което Ела беше записала на телефона ми и ме караше да слушам, когато започнех да се държа като зареден пистолет.
Пристигна следващото влакче и аз буквално се хвърлих в него. Пред очите ми като филм продължаваше да се разиграва сцената в кафенето: трясъкът на чинията, сините му очи, бягството му през вратата с книгата в ръце. Споменът обаче вече избледняваше. Усещах го как се разпада.
Вратът ме заболя да го държа изправен и непрекъснато да се оглеждам. Постоянната бдителност се превърна в пулсиране зад очите ми. Някакъв човек с калъф за саксофон отвори вратата между мотрисите и в гърдите ми като гореща, силна експлозия на звезда изригна паника.
Ами ако имаше рационално обяснение за младостта на мъжа, за лицето му, недокоснато от нито една бръчка? Ботокс, френски овлажнител за кожа, игра на светлината. Или мозъкът ми – черна дупка – наслагваше образ от миналото върху лице от настоящето.
Дори да беше така, той все пак имаше книга, която беше невъзможно да намериш. Преди десет години този мъж ми беше казал, че познава баба ми и ме води при нея. Ами ако наистина е било така? Ами ако Ела грешеше, че мъжът е непознат?
Или лъжеше?
Години след като мислех, че съм я погребала надълбоко, предишната ми обсебеност се появи отново. Когато влакчето най-после се издигна над земята и затрака по моста, аз отворих на телефона си старата статия за Алтея. Някога ми беше любимата, най-дългата, която можах да намеря. Имах дори оригиналния брой на списанието, в което беше публикувана. Бях го открила по чудо в книжарница за печатни издания втора употреба в Салем. „Венити Феър“ от септември 1987 година. Там имаше голяма статия от шест страници за баба ми и наскоро закупеното є имение „Лешниковата гора“. На снимките тя е тънка като цигарата, която пуши, и е с къси панталони, алено червило и поглед, който може да среже стъкло. Майка ми е размазана фигурка на чернокосо дете до коленете є, потрепваща сянка на блясъка на плувния басейн.
Статията започва така: „Алтея Прозерпина отглежда дъщеря си с вълшебни приказки.“ Началото е странно, защото майка ми повече не е спомената до края на статията, но предполагам, че журналистката е харесвала двусмислените фрази. Явният намек беше, че мама е отгледана с вълшебни приказки като всяко друго дете, но също и с парите, които идват от тези приказки. Имението на Алтея, „Лешниковата гора“, също беше купено с пари от вълшебни приказки.
Преди да напише странната малка книга, която я направила известна, баба ми пишела за женски списания, в онези времена, когато заглавията от сорта „Двайсет секси неща, които да направиш с кубче лед“ са били далеч по-малко от публикациите на тема „Как да изчистиш петното от бялата риза на съпруга си“.
Но всичко рязко се променило през 1966 година, когато баба се отправила на пътешествие. В интервюто тя не споменаваше имена, но не се стесняваше да разкаже за приятните си изживявания: пътувала с по-възрастен женен мъж, редактор на популярно списание за мъже. Те заедно обикаляли из Европа с група други отегчени богати американски туристи. След девет дни пиене на топъл алкохол (не можела да се довери на кубчетата лед) и писане на писма до приятелите им в родината нещата между нея и женения мъж се влошили. Алтея се отделила от групата и продължила сама. И тогава се случило нещо.
Тя не казваше точно какво е станало. „Намерих една много стара врата, водеща към нов тип литература – обясняваше Алтея на журналистката. – Отне ми много време да намеря пътя обратно.“ И повече не споменаваше нито дума какво е правила в периода между 1966-а и 1969-а година, през който домашните є растения увяхнали и изсъхнали, работата є замряла и животът є в Ню Йорк се покрил с патина и бил изхвърлен като боклук.
Когато се върнала в Щатите, светът я бил забравил. Казваше, че се чувствала „като призрак, бродещ в музея на предишния си живот“. (Говореше като жена, която знае повече за книгите, отколкото за хората.) Намерила приятелка, бивша съученичка от колежа „Бърнард“, която є предоставила стая и пишеща машина, и Алтея седнала и написала дванайсетте си приказки. Те били събрани в книга, озаглавена „Приказки от Пущинаците“ и публикувана от малко, независимо издателство в Гринидж Вилидж, фокусирано върху женска проза, която никой не четял.