– Ти си Алиса? – попита, но явно не видя нищо интересно в лицето ми, защото повдигна рамене и отново наведе глава. Клъц-клъц-клъц. Надписът „Кралска гора“, изписан с шрифт със завъртулки, беше отрязан от малък, бял като слонова кост замък с крепостни стени със зъбери, остри като шипове.
– Името ми е Ханза.
Ханза. Познах името. Бях го прочела в съдържанието на „Приказки от Пущинаците“.
– Значи ти си Ханза Странницата – казах тихо, опитвайки се да не привличам вниманието на луната. – Къде сме?
– Глупава си, въпреки че си много по-голяма от мен – каза момиченцето, но не злобно, а сякаш констатираше факт. – Не знаеш ли, че сме в Гората по средата на пътя?
– Не сме ли в Пущинаците?
– Пущинаците са там. – Тя посочи неопределено с ръка и легна по корем. – Не ми е разрешено да говоря повече с непознати.
– Защо?
– Защото съм прекалено доверчива – превзето каза Ханза, сякаш цитираше думи, които є беше казал някой възрастен. – И се сприятелих с крадлата.
Крадлата? Това вероятно беше героиня от нейната приказка. За хиляден път съжалих, че не съм чела „Приказки от Пущинаците“ и че не я знаех почти наизуст като Финч. Не. Не мисли за Финч.
– Каква е тази крадла? – попитах и се подготвих момиченцето пак да ми каже, че съм глупава.
– Тя идва от онази страна.
– От Земята? Откъдето дойдох аз?
– Наистина си глупава. Тя дойде от Земята, не ти. Но това беше отдавна. Вече не идва. А сега, моля те, върви си. Заета съм.
Приклекнах до нея.
– Ханза, може ли да ми отговориш на един последен въпрос? Крадлата? Нес ли се казваше?
– Не. Името є беше Ванела.
Сърцето ми се сви.
– Ела? Тя е била тук? Кога?
– Казах ти, че тя вече не идва. Закриваш ми светлината. Би ли ме оставила на мира?
– Моля те, почакай. Ти видя ли я? Ела? Тя беше ли тук през последните два дни? Какво е откраднала?
– Казах ти, не мога да говоря с теб – отново превзето каза Ханза и прелисти страница на атласа. – А сега тръгвай, преди баба ми да се ядоса.
– Ханза, моля те. – Хванах я за рамото – не силно, но твърдо, – и тя изсъска от болка и се опита да изпълзи от мен странично, като рак.
– Бабо! – изкрещя момиченцето.
Пред очите ми изведнъж избухна бял огън. Луната ме осветяваше с лъчите си като горещ прожектор. Извиках и размахах ръце пред лицето си, опитвайки се да прогоня светлината, сякаш беше облак мухи. Чух пискливия смях на Ханза, когато препъвайки се, се втурнах напред, отдалечавайки се от нея.
Страшният лунен прожектор изведнъж угасна и ме обгърна мрак. Пред очите ми заиграха зелени петна. И после се търкулнах надолу по склона. Остра миризлива трева разрязваше кожата ми.
Приземих се в дъното на хълма, премръзнала и издрана. Изпитах толкова силна потребност от Ела, че си помислих, че ще полудея. Мирисът на смачканата трева проникна дълбоко в мен и ме изпълни с онова мрачно и отчаяно чувство на самота, което изпитваш само нощем, когато ти се струва, че си последната и единствената жива душа на Земята.
Бях се втренчила безнадеждно в мрака, когато хълмът пред мен се напука като черупка на сварено яйце. От светещата пукнатина се разнесе ухание, напомнящо на кехлибарения парфюм на Ела. Ако в главата ми не се беше задържал ароматът на зелена трева, можеше да припадна. Преди да се случи това, станах и хукнах към близките храсти, достатъчно гъсти, за да се скрия.
Светлината от пукнатината беше толкова ослепително ярка, че се зачудих дали слънцето не се крие зад хълма, готвейки се за битка с луната. Но колкото повече се разширяваше пукнатината, толкова повече избледняваше светлината, докато накрая можех да я гледам през пръстите си.
Разцепеният хълм изглеждаше осквернен, ранен като разтворена насила гръдна кухина. В пукнатината се появиха тъмни силуети, които се оказаха човешки.
Или почти човешки.
Отначало те се движеха крадешком и стъпваха внимателно по тревата, сякаш можеше да задействат аларма. И после една от фигурите – момиче с панталон и куртка, които приличаха на униформа на пилот, направи салто върху тревата. Останалите – мъже и жени, не много по-млади от майка ми – се засмяха и последваха примера є. Не приличаха на същества, които някой би си представил, че ще изпълзят от склон на хълм. Повечето имаха такъв вид, сякаш дрехите им бяха дарения от „Армията на спасението“.
Авиаторката, изглежда, беше водачката. Тя постоянно вдигаше глава и душеше въздуха. Нещо не беше наред с очите є. Останалите се промъкваха, стараейки се да бъдат близо до нея, и приличаха на група бездомници, събрали се да се стоплят около огън, запален в кофа за боклук.