Бременна млада жена с рокля с висока талия над огромен корем разстла одеяло на тревата. Всички седнаха, с изключение на авиаторката и един мъж, облечен като мистър Рочестър16. Те застанаха един срещу друг, размениха си поклони и сложиха ръце на кръста.
Осъзнах, че предстои дуел с мечове. Или не – бой с кинжали. Остриетата им бяха къси и дебели, направени от блестящ метал. Противниците се движеха бавно, нападаха и отстъпваха, а останалите от компанията се смееха и аплодираха добрите финтове.
Ако отместя поглед, ще се случи нещо страшно.
Мисълта ми хрумна изневиделица и веднага отлетя. Продължих да гледам, но въпреки това наистина се случи нещо страшно. Докато зрителите пиеха, разговаряха и ръкопляскаха, авиаторката внезапно се хвърли напред и заби меч във врата мъжа. Преди той да падне на земята, тя извади оръжието от раната и разряза два пъти гърдите му, оставяйки върху ризата му тъмен, наклонен кръст.
Авиаторката се наведе над него с вдигната брадичка и сведени очи. Ръкопляскането започна сериозно, когато мъжът на земята леко помръдна, докато умираше. И после издъхна.
Финч. Ужасът от онова, което видях, че му направиха, ме обзе отново и заплаши да ме удави. Стенанието, което се изтръгна от устните ми, беше за Финч.
Авиаторката вдигна глава, докато почистваше кинжала си от кръвта, и погледна към мен.
– Кой е там? – попита и се изправи.
Как можах да я помисля за красива само преди минута? Очите є нямаха зеници и бяха съвършено кръгли, а когато облиза устни, езикът є беше възпален.
– Коя си ти? – попита авиаторката. – Излез да те видя.
Пристъпих иззад храстите.
– Аз съм никоя. Гост.
– От коя страна?
– Аз... от Земята.
– Приближи се – заповяда тя, – за да те огледам.
Не исках да се приближавам. Това означаваше, че ще видя лицето є по-ясно. Безчувственият блясък в очите є и лепкавите є, червени устни. Отблизо мъртвецът на земята не приличаше много на човек.
– Еха, какви големи очи имаш – ухили се жената.
Примигах. Шега ли беше това?
– Търся „Лешниковата гора“ – рекох, като се стараех да не обръщам внимание на трупа на земята. – Знаеш ли накъде трябва да тръгна? – Може би ако се преструвах, че всичко е наред, така и щеше да бъде. Класическа логика в ситуацията „чудовище под леглото“.
– Успяла си да стигнеш до Гората по средата на пътя. Това значи, че ще намериш пътя от тук. Или няма да го намериш.
Гласът є звучеше успокояващо. Но не се чувствах спокойна от последователите є, които ме обкръжиха. Бременната жена затвори кръга и потърка корема си, сякаш току-що беше изяла нещо голямо.
– Тръгвам – рекох.
– Тръгваш? И къде ще отидеш? – попита мъж с пригладена назад руса коса и работен гащеризон.
– Аз съм... Името ми е Алиса Прозерпина.
Ханза знаеше коя съм. Може би и те знаеха. Може би фактът, че съм внучката на Алтея означаваше нещо тук.
Но те сякаш не ме чуха. С всяка изминала секунда лицата им придобиваха все по-нечовешки облик. Приличаха на диви животни, изправени на задните си крака.
Внезапна болка в бедрото ме накара да изохкам. Бръкнах в джоба си и извадих предмета, който ме убоде.
Костта. Докато я гледах, костта се уголеми до размера на меч, който запулсира в бяло на лунната светлина.
Може би наистина беше меч. Трябваше ли да се бия с него?
Хванах я непохватно и се замолих приказката да не ме кара да правя нищо подобно.
И после костта започна да пее:
Любимият не дълго ме люби
и после жестоко ме уби.
Костите ми зарови дълбоко в земята
и на нова любима поиска ръката.
Новата му любима убих
и костите є дълбоко скрих.
И сега скита сам моят любим по света.
Гласът несъмнено беше женски, изпълнен с толкова сърцераздирателна красота и си помислих, че сърцето ми ще се пръсне. Някъде високо над мен се разнесе скръбен звук. Погледнах нагоре и видях, че ликът на луната е обвит в пелена на печал.
Костта отново изпя песента си, този път по-силно, и кръгът от същества около мен постепенно започна да се разпръсква. Бременната хукна на четири крака към сенките на дърветата и останалите я последваха. Авиаторката ме погледна с омраза в очите и падна на колене, когато костта запя песента си за трети път.
Всички се скриха в гората освен авиаторката, която лежеше свита в краката ми. Когато песента заглъхна, очите є се втренчиха в мен и блеснаха. Ръката є се плъзна към кинжала.
Костта потрепна неспокойно в ръката ми – още не беше свършила работата си. В един безкраен момент се вгледах в острия є край и после я вдигнах над главата си. Гората около мен се раздвижи. Луната ме гледаше от гнездото си от облаци. Видях се така, както ме виждаше луната – далечно, непознато момиче. Това момиче знаеше как да си пробие път към свободата от една вълшебна приказка. Това момиче рязко заби костта в гърдите на авиаторката.