И после отново се върнах в своето тяло, разтърсено от усилие. Почувствах как костта се вряза в гърдите є като лопата във влажна пръст. Нямаше кръв. Чу се само въздишката на умиращата и после настъпи тишина. Стомахът ми се сви и в гърлото си усетих кисел вкус като на изразходвана батерия. Нещо тежко закапа от небето върху земята между трупа на жената и краката ми и остана да блести там, разнасяйки мирис на озон. Сълзите на луната. Почувствах се твърде омърсена, за да ги докосна.
Костта се смали толкова бързо, че едва не я изпуснах, и стана колкото кутрето ми. Внимателно я сложих върху гърдите на мъртвата жена. Тя вече не приличаше на човек, а на голем17, който отново се превръща в суха пръст. Щях ли да живея по-лесно след това, което бях направила? Не можех да реша.
Сред дърветата не ме чакаше никой. Приятелите на авиаторката бяха избягали като последни страхливци. Погледнах назад към хълма, за да се ориентирам, и се отправих към „Лешниковата гора“.
Гората стана по-тъмна, а небето започна да просветлява. Когато осъзнах, че се разсъмва, бях излязла от гората и се озовах в овощна гради-
на. Дърветата бяха ниски и засадени на разстояние едно от друго. Напомниха ми за двата месе-
ца, през които с Ела живяхме и работихме във ферма за ябълки „Откъсни всичко, което си из-
береш“.
Познанията ми за дърветата бяха ограничени, като на всяко градско дете. Разпознавах клен, бреза, киселица, дъб, върба и бор. В тази гора обаче се оказах между дървета, които вече не се опитвах да определя, докато от няколко часа се провирах между клоните им, които ме удряха, дърпаха и драскаха.
В градината обаче ме очакваха различни дървета. Клоните им бяха някак меки и блестящи. Приближих се и видях, че всеки ствол, клон и лист са излети от тънък, гъвкав метал.
Сребърни дървета. Приличаха на ретроювелирни изделия, само че живи. Бавно тръгнах под клоните им и се зарадвах, че слънцето още не се е показало над хоризонта. Изгрееше ли, блясъкът на тази горичка щеше да стане ослепителен. Сребърните дървета се замениха със златни и след това с медни с кървавочервени листа, които тракаха като кости. И си спомних стихчето.
Търси, докато червени станат листата.
Съший с конец двата свята.
Ако не завършиш пътя си в тъмата,
страхувай се от първия зрак на зората.
На изток, ако, разбира се, в този свят слънцето изгряваше от изток, над хоризонта бавно се появи ивица златистобяла светлина. Побягнах. Дърветата шумоляха с клони, докато минавах покрай тях, и металните им листа се заплитаха в косата ми. Почувствах, че евтините ми маратонки охлузват и разкървавяват ходилата ми.
Тичах толкова бързо, че едва не паднах през ръба на пропаст, когато стигнах до нея. Стръмният склон под краката ми се спускаше безкрайно и облаците бяха по-ниско от мен, в долината. И там пред мен видях порти от ковано желязо, украсени с листа на лешник. Затаих дъх.
От портите ме делеше празно пространство. Слънцето се издигаше и небето стремително променяше цвета си. Нещо опари бедрото ми през джинсите – перото в джоба ми. Извадих го и го вдигнах пред очите си.
Беше златисто, зелено по краищата и изпъстрено с очи, като пауново перо. Перото леко потрепна в дланите ми, сякаш да привлече вниманието ми, а после застана неподвижно и от него нагоре по лявата ми ръка запълзяха гъделичкащи нишки. Потръпнах – усещането беше странно, бодливо, топло и осезаемо, сякаш някой стремително плетеше пуловер върху мен, вплитайки в него кожата ми. Влакната се плъзнаха по гърба ми и след това надолу по дясната ми ръка. Преди слънцето да изгрее до половината, ми израснаха криле, широки колкото ръста ми. Те се разпериха сами и ме повдигнаха няколко сантиметра над земята. Паникьосах се и паднах по гръб.
Металните дървета ме наблюдаваха най-безочливо и шепнеха съвети, които не разбирах, с гласовете си, наподобяващи потракване на пишеща машина. Изправих се и отпуснах рамене. Наклоних се на една страна, когато лявото ми крило внезапно се разпери, и после дясното, и ахнах, когато пръстите на краката ми се отлепиха от земята.
Без да откъсвам поглед от портите на „Лешниковата гора“, аз се оставих крилете да ме издигнат във въздуха и полетях. Имах чувството, че полетът над пропастта е безкраен.