16. Герой от романа „Джейн Еър“ на Шарлот Бронте – Б. пр.
17. Голем е същество, направено от нежива материя и одухотворено от човека, съгласно юдейския фолклор. – Б. пр.
22.
Приземих се и тежко ударих краката си в земята. Обърнах се да видя дърветата с червените листа и дали слънцето вече ги е огряло, но между мен и другата страна на бездната се появи гъста мъгла.
Поредният урок от вълшебните приказки – не поглеждай назад.
Сънят, който преживях през последните няколко часа, бързо избледняваше. Помнех всичко, което бях направила, но действията ми някак губеха яркостта и живостта си и ставаха като картинки в книжки. Русалката, луната. Костта, която се вряза с такава лекота в гърдите на авиаторката. Наистина ли аз направих всичко това?
Не исках да свърша като Нес, затворена в стаята на спомените си, и затова реших, че не съм била аз. Приказката, през която бях преминала, беше само приказка, нищо повече.
И сякаш се съгласи мен, един-единствен силен порив на вятър отвя перата от ръцете и раменете ми. Те се събраха в облак с формата на перо и отлетяха. Джобовете ми бяха празни. Нямах повече вълшебни трикове. Може би затова „Лешниковата гора“ ме пусна да вляза. Протегнах ръце към портите, които се отвориха безшумно.
Най-после пристигнах в имението. Късо окосената трева, която приличаше на зелено кадифе, стигаше до далечните стъпала на къщата – с колони, бели тухли и кули с прозорци. На моравата светеше гладък плувен басейн с мраморни стени, същинска емайлирана синя брошка в зеленината. Всичко изглеждаше така, както го беше рисувало въображението ми – до усещането като електрическо напрежение във въздуха, че ще се случи нещо чудесно.
Тази прилика ме смрази. Животът никога не се оказва такъв, какъвто си го представяш, когато си дете. Всичко е по-малко, отколкото си мислил, или по-голямо. Всичко мирише не така, както си очаквал, и някак не ти приляга като чужда рокля.
Тази версия на „Лешниковата гора“ обаче беше идеална. Моята версия. Беше извлечена от мен, от мечтите ми, които си представях толкова често, че бяха заприличали на измачканите страници на списание „Венити Феър“. Затворих очи и пак ги отворих бавно, едва ли не очаквайки да видя порутена развалина – истинският вид на това място зад фантазията. Видението обаче остана същото.
Въздухът миришеше на прясно окосена трева и хлор и беше изпълнен с омайната тишина на най-горещия ден на лятото. Тръгнах по мократа от роса, идеално окосена трева и минах покрай геометрични цветни лехи и ромолящ фонтан, от който безумно исках да пия, но човек трябва да е по-глупав от Персефона, за да изпие нещо в страна на вълшебни приказки.
Забелязвах все повече детайли, докато се приближавах към къщата. Имението се оказа идеално – от моравата до балкончето, опасващо високата таванска кула, където някога си представях, че ще бъде стаята ми, когато Алтея най-после ме покани да живея с нея.
Стигнах до входната врата и се поколебах – не защото мислех, че е заключена, а защото не можех да си представя какво ме очаква вътре. На фотографа от „Венити Феър“ не бяха позволили да пристъпи по-нататък от моравата и фантазиите ми винаги се състояха тук – яздене на коне, пикници. Дори в бляновете си за моята стая се виждах как крача по балкончето и оглеждам зеленото великолепие. Тогава бях дете и четях твърде много Уилки Колинс18.
Тогава онова, което ме чакаше зад вратата, щеше да бъде по-близо до истината. Макар да имах чувството, че тук истината е относително понятие. Сложих ръка върху позлатената дръжка във формата на лице с издути бузи – като на четирите вятъра, разрязани с ножицата на Ханза – и я превъртях.
Преддверието, в което се озовах, беше огромно, с извити стълбища от двете страни. На перилата бяха наредени чашки с незапалени свещи. На площадката, където се срещаха двете стълбища, имаше фонтан от розов камък, толкова голям, че можеше да се плува в него. От центъра на фонтана равнодушно гледаха три каменни женски фигури. Едната държеше клетка за птици, втората – прозрачен кварцов куб, а третата – кинжал. През прозорците, по-високи от мен, проникваше светлината на ранна неделна вечер, изпъстрена с прашинки.
Всичко беше с такива огромни мащаби, че ми отне минута да го възприема. Накрая забелязах следи от човешко присъствие в целия този неподвижен разкош: евтина дамска жилетка с блестящи нишки, преметната на перилата. Синя детска лодка играчка, която плаваше във фонтана.
И чух тананикане, едва доловимо от ромоленето на водата. Вслушах се внимателно и разпознах думите и мелодията. Това беше дете, момиченце, което си пееше „Хикъри Дикъри Док“19.