Погледнах нагоре и видях момиченце, което седеше на завоя на стълбището вляво и ме гледаше. Когато очите ни се срещнаха, то млъкна.
– Ела – промълвих, без да мога да повярвам. Но наистина беше тя, моята майка. Познах я от снимката към статията в списанието. Ела беше на не повече от пет години. Когато чу името си, тя хукна нагоре по стълбите и се скри от погледа ми.
Последвах я и се стреснах, когато забелязах, че стъпките ми не издават звук по каменния под и мраморните стъпала. Това ме дезориентира за момент, все едно да се опитваш да говориш, когато ушите ти са запушени.
Ела зави наляво и аз я последвах. Коридорът беше толкова дълъг, че вероятно беше зрителна измама – бях видяла къщата отвън. Да, беше голяма, но не чак толкова много. Тичах покрай затворени врати и натисках дръжките на вратите, опитвайки се да ги отворя. Стори ми се, че зад третата врата чух кикот, но не прозвуча като детски смях.
Седмата врата се отвори и видях малка стая. На писалище между два прозореца имаше пишеща машина. До нея, в пепелник от зелено стъкло, догаряше цигара. От края є висеше стълбче пепел. Денят отвъд прозореца беше съвсем различен от онзи, в който бях влязла тук – сиво небе, надвиснало над заскрежена зимна трева.
Приближих се на пръсти до пишещата машина, за да видя какво е написано на листа, извиващ се от нея. Там имаше напечатан ред: Когато Алиса се роди, очите є бяха черни без бяло, и акушерката избяга, без дори да си направи труда да изкъпе новороденото.
По гърба ми полазиха ледени тръпки, сякаш някой стоеше близо зад мен, гледаше ме и протягаше пръсти към мен... Изскочих от стаята и затворих вратата.
Коридорът се беше променил. Сега беше по-светъл и по-къс и завършваше с остъклена зимна градина, пълна със зеленина. Слънчева светлина огряваше дървета, които познах, и други, които не познавах. Можех да се закълна, че преди малко видях някои от тях в гората. Тръгнах бавно с протегнати напред ръце. Въздухът беше гъст, влажен и сладникав. Върху тревата – толкова ярка, че не можеше да е естествена – стоеше розов като ягодов шербет хромиран радиоприемник.
Наведох се и го включих. Разнесе се музика и светлината навън помръкна. Беше песента, която чух в автобуса, но с по-бърз танцов ритъм. Спрях я и светлината навън блесна и се засили, докато очите ме заболяха от яркостта є. Засенчих ги с ръка, излязох заднишком от зимната градина и се блъснах в нещо топло и плътно.
– Боже мой – каза той, защото се бях блъснала в някакъв мъж. – Никога ли няма да ме оставиш на мира?
Отново беше нощ. Мъжът отстъпи от мен и потъна в дълбините на стая, осветена от изкуствена оранжева светлина. Намирахме се в просторна билярдна зала, обзаведена в средновековен стил, с нарочно направени груби дървени стени. Мъжът носеше измачкан смокинг. Приличаше на граф, в когото би могла да се влюби Барбара Стануик по време на пътуване с параход, преди да се хвърли в обятията на прислужника в изпълнение на Кари Грант.
Сблъсквайки се с мен, мъжът беше изпуснал пълен до горе бокал, и сега остър мирис на джин опари ноздрите ми. В другата си ръка той държеше пистолет. Не такъв като на Харолд – черно оръжие с къса цев, създадено за насилие, – а дълъг и елегантен като хрътка. Мъжът го държеше опрян в рамото си като момче, което си играе на войник.
– Виждаш ли ме? – попитах. Не знаех какви са правилата в този свят и дали не съм привидение. Нито дали щях да умра, ако ме застрелят с пистолет.
– Да, и виждам само теб. Това ме влудява. Вече ме влуди! – Гласът му рязко се извиси, но очите му останаха влажни и тъжни.
– Кой си ти? – попитах и понечих да го хвана за ръкава. – За коя ме мислиш?
Мъжът се запрепъва назад.
– Махни се, глупачке. Аз мога да се избавя от теб дори ако тя не може. Докосването ти може и да е студено като гроб, но аз знам, че идваш право от ада.
Той тръгна залитайки, мина през облак светлина с цвят на уиски и изчезна в мрака от другата страна. В тишината прозвуча един-единствен изстрел.
Изскочих от стаята. Ушите ми кънтяха. Борейки се със световъртежа, се запрепъвах по широк, порутен коридор. Плочките на пода бяха обрасли с мъх. През разбит перваз на прозорец растеше бръшлян и всичко миришеше на гнило. Коридорът завърши с гостна със стени, осеяни с петна от влага. От двете страни на разнебитен кадифен диван имаше два сгъваеми стола без тапицерия. На масата пред тях лежеше купчина модни списания. От корицата на пожълтелия „Вог Париж“ най-отгоре гледаше супермоделът Кристи Търлингтън. Броят беше от ноември 1986 година.
Зад мен се чу шумолене. Някой пусна през вратата брой на списание „Подстригване и бръснене“. Беше Ела. Сега изглеждаше по-голяма, може би на осем години. Усмихна се свенливо със стиснати устни и после избяга.