– Ела! – извиках след нея, но въздухът погълна звука. Размахах ръка пред очите си и въздухът леко затрептя, сякаш гледах през счупено стъкло.
Запрепъвах се напред и се спънах в прага. Коленете ми се приземиха в дебел мек килим с цвета на слонова кост. Хванах се за дългия копринен балдахин на леглото пред мен, за да се изправя.
Леглото беше като от приказка, оградено с вехти завеси, дълги до пода. Там, където бяха най-тънки, видях, че на него лежи неподвижно някой. На четирите ъгъла на леглото имаше потъмнели сребърни свещници с горящи капещи свещи, които излъчваха ухание на орлови нокти, изпълващо въздуха като опиат.
Не исках да видя кой е в леглото. Не исках да съм в тази стая и в тази къща. Нищо не се съчетаваше едно с друго. Всичко беше като албум с изрезки на различни времена, места и чужди спомени. Може би на Алтея или на Ела. Реално ли беше изобщо имението „Лешниковата гора“? Беше ли съществувало някога? Където и да се намирах, това не беше човешки дом, а калейдоскоп. Приближих се до прозореца, като мислех да скоча от там, но видях, че вече не съм на втория етаж. Някак бях съумяла да се изкача в кулата. Моравата приличаше на зелено море, което ми се подиграваше далеч долу.
Нещото в леглото издаде тих звук – стенание или въздишка, – от който кожата ми настръхна. Избягах от стаята...
И се спрях плъзгайки се в мръсна жълта кухня. Над главата ми жужеше електрическа крушка и ми се догади от вонята на копър и кафе. През мръсния прозорец проникваше слаба пролетна светлина и озаряваше бюфет, пълен с чаши. По всяка повърхност беше полепнала занемареност, плътна като прах. На пластмасова маса с цвят на мента имаше празна халба, екземпляр на „Мадам Бовари“ и ножица. И купчина изрязани от вестници статии.
С трепереща ръка посегнах към най-горната и купчината се разпиля. Безпокойство в село в северната част на щата следствие от убийства. Издирването на изчезнал бегач навлиза във втора седмица. Полицията подозира връзка между убийствата в северната част на щата. След пет жертви убийствата все още не са разкрити. Загадъчни престъпления в село. Открити са останки, но въпросите остават.
Алтея е знаела. Знаела е какво е пуснала на свобода и какви са последиците.
Продължителен писък зад мен разсече въздуха. Рязко се завъртях и съборих на пода халбата. На печката изведнъж засвистя и закипя син емайлиран чайник и някъде зад вратата се чуха стъпки.
За една кратка наелектризирана секунда си помислих да скоча през прозореца, но останах на мястото си. Мускулите на раменете ми вибрираха. Стъпките се приближиха и спряха пред вратата.
Тишината продължи, докато стана непоносима – напрегнатото, изпълнено с очакване мълчание на някого, който се ослушва. Плъзнах се по плочките, сграбчих валчестата дръжка и рязко отворих вратата, сякаш откъснах пластир.
И се озовах във водовъртеж от гласове, музика и тела, обвити в мъгла от восък и парфюм, гъста като сироп.
Стоях в полумрака на слабо осветена бална зала. Над главите на танцуващите се поклащаше полилей, натежал от полуразтопени свещи. Двойките се движеха в такт с пронизителна атонална музика, която отлично би подхождала за забава в ада.
Танцьорите бяха плътно притиснати един до друг, като пътници в метрото в натоварен час, и се поклащаха в болезнения ритъм на музиката. Светлината на свещите озаряваше зъби, очи, пот и блясъка на белия восък, който капеше в косите им и се втвърдяваше.
Стори ми се, че в тълпата видях Ела – малко по-голяма, но все още непораснала. Тя отправи светска усмивка на партньора си, който я завъртя в танца, и се скри от погледа ми. Започнах да се промъквам напред, за да я намеря, и тълпата ми направи път.
Мъж с прясна синина под едното око танцуваше сам, явно разгорещен от нещо по-силно от алкохол. Три жена с тънки като лиани тела се увиваха една около друга, сякаш нямаха кости. Очертанията им се срещаха и сливаха като в размазана акварелна рисунка. За малко не се спънах в дребна фигура, която помислих за дете, докато тя не обърна лице към светлината на свещите. Изразът в очите є ме накара да отстъпя назад.
И после видях нещо, от което кръвта ми се смрази и което ме изпълни със звездна светлина до мозъка на костите.
Финч. Това несъмнено беше Финч – в центъра на залата. Финч с бяла риза и рамене, натежали от сенки. Очите му блестяха и устните му бяха меки. Беше изцяло съсредоточен върху партньорката си – невисока, енергична девойка с ярки коси, които се спускаха по гърба є като на куклата Барби.
Това бях аз, само че с дълга коса, и тази другата гледаше Финч с изражение, което не можех да си представя на моето лице.