Нямах чувството, че това е илюзия или сън. Долавях мирис на пот, вино и восък на свещи и усетих вкуса на кръв, когато прехапах устни. Изрекох името на Финч, или поне се опитах, но музиката заглуши гласа ми.
И после светлината на свещите започна да примигва като стробоскоп и тълпата се промени. Раздвижи се и лицата се пресяха през светлосенки. Стори ми се, че наблюдавам едновременно стотина адски вечеринки, които се сливаха в една, пълна със странни и безумни същества, които не можеха да бъдат нищо друго освен от Пущинаците. Ела изчезна някъде, но Финч остана, без да се отделя от центъра на действието, прегърнал мен.
Къщата отново нахлу в мислите ми. Разкриваше неща, които бях сънувала, тайни неща, които може би си бях пожелавала, и ги смесваше със спомените, които се излъчваха от стените на „Лешниковата гора“. Дъхът ми секна, когато другата „аз“ позволи на Финч да прокара ръце по цялата дължина на косата є.
Тя вдигна лице – моето лице – към неговото. Музиката потрепери и стана бавна и цялото ми същество се насочи към тях, когато някакво чувство, което приличаше на ревност, впи зъби в сърцето ми. Очите на Финч бяха затворени и косата му се диплеше, сякаш разлюляна от подводно течение. Дори когато девойката сложи глава на рамото му, аз видях блясъка в отворените є очи – все още бдителни и внимателни, винаги нащрек. Наведох се толкова напред, че помислих, че ще падна, докато чаках момента, в който устните им ще се докоснат.
Когато това се случи, музиката спря. Някой с маска на половината лице и крака, твърде дълги за тялото, ме хвана за рамото и жадно ме целуна. Бях толкова смаяна, че не се дръпнах.
– Танцувай с нас или се махай, фантазьорке – каза непознатият в ухото ми и силно ме блъсна.
Това ме изтръгна от тълпите танцуващи и ме изпрати в дълъг, безлюден коридор. Ела и Финч изчезнаха, а девойката, която може би бях аз, никога не беше съществувала. Балът обаче остана и полепна по кожата ми като лек парфюм. Все още долавях мириса на восък по дрехите си.
И после далеч в коридора видях затворена врата, през чиито пролуки струеше светлина. Светлината беше топла и също толкова реална, колкото беше илюзорно всичко останало в тази къща: топлата жива светлина на събуждане след кошмар. Светлината на къщурка, която съзираш, след като дълго бродиш в тъмна гора. Втурнах се към нея, отворих вратата и влязох в детска стая, осветена от нощна лампа.
И сърцето ми се сви, защото разбрах, че това не е по-реално от всичко останало. Не можеше да е реално, защото там беше баба ми. Седеше на ръба на леглото, пушеше цигара и ме чакаше.
18. Уилки Колинс (1824-1889), английски писател, автор на 27 социални и криминални романа, 15 пиеси и около 50 разказа. Най-добрият му и най-известен роман е „Лунният камък“ (1868), който се смята за първия криминален роман на английски език. – Б. пр.
19. Популярна английска детска песничка за мишка и часовник – Б. пр.
23.
Алтея изглеждаше прекрасно. Изглеждаше реална. Беше с тютюнев на цвят панталон и блуза на райета и странно защо, с къси бели ръкавици. Като „Лешниковата гора“ и тя напълно съответстваше на представата ми за нея – спокойните сини очи и изящното телосложение. През прозореца зад нея видях покрити със сняг земи и странно бяло небе, което обливаше стаята в бледа лунна светлина и придаваше дълбочина на сенките. Нощната лампа хвърляше върху стената кръг златиста светлина.
– Искаш ли да чуеш една приказка? – попита Алтея.
Вцепених се. Преди да успея да отговоря, ме изпревари упорит глас от леглото:
– Не.
В сенките лежеше Ела. Ръцете є бяха протегнати над главата, а единият є крак беше провесен на пода. Изглеждаше по-голяма – може би на петнайсет-шестнайсет години. Твърде голяма за приказки за лека нощ.
Алтея издиша тънка струйка синкав дим.
– О, да, разбира се, че искаш.
– Не, наистина не искам – каза Ела, но не помръдна, само подпря глава на ръцете си. Сега беше достатъчно голяма и приличаше на себе си – крехка брюнетка, едновременно яростна и разсеяна. Положих усилия да не се втурна към нея, но знаех, че онова, което виждам, не е реално. И дори да се случваше, не се случваше сега.
– Имало едно време една красива кралица и една смела принцеса, които живеели в замък в сърцето на гората.
– Тази я знам.
– Тогава ще се върна малко по-назад. Имало едно време една красива кралица, която мислела, че думите са по-силни от всичко. Тя ги използвала, за да се сдобие с любов, пари и подаръци. С тяхна помощ странствала из целия свят. – Алтея изричаше дума по дума, все едно ги раздаваше като карти в игра, със сдържана, хипнотична прецизност. – И един ден, когато є било много скучно, тя ги използвала, за да убеди една благородничка да я заведе в друго кралство, място от легенди, далеч от пределите на собственото є владение.