– Пущинаците. – В гласа на Ела прозвуча рязка нотка, която издаде, че безразличието є е престорено.
– Мълчи. Това е моята приказка, не твоята. И така, това кралство – Другото кралство – било странно и опасно и много далечно. Кралицата скоро започнала да тъгувала за дома си и да търси път да се върне. Говорело се, че има врати, които можели да я заведат там, където иска да отиде, но те се криели от нея. И знаеш ли какво правиш, когато не можеш да откриеш врата? – Алтея раздвижи пръсти във въздуха, сякаш улавяше нещо невидимо. – Построяваш мост.
Стоях като закована на половината разстояние между вратата и леглото. Гласът на Алтея ми въздейства като наркотик, разхлаби крайниците ми, изостри зрението ми, но остави в гърдите ми горяща болка.
– В Другото кралство имало много крале и кралици, всичките с еднаква власт. Но кралицата започнала да търси истинския владетел на тези земи – не кралска особа, а някой много по-важен. Разказвач. Повелител на словото. И когато я намерила, кралицата много убедително описала молбата си – тя също била майстор на словото – и разказвачката прошепнала в ухото є тайната как може да се върне у дома. Разказвачката обаче направила грешка, като се доверила на кралицата. Когато избягала от Другото кралство, кралицата взела със себе си нещо, което крепяло стените на този свят и не позволявало на звездите да паднат на земята. Нещо, което занесла в своето кралство и споделила с всичките си поданици – приказки. Всичките приказки на Другото кралство. Разказвала ги отново и отново и скоро всички във владенията є ги разказвали и повтаряли.
Гласът на Алтея загуби монотонния си, приспивен ритъм, както старо кадифе губи власинките си. Очите є проблесваха на странната бяла светлина.
– Кралицата се чувствала богата, по-богата от всякога, докато не осъзнала какво е направила. Пренасяйки по моста най-голямото съкровище на Другото кралство, тя свързала двете кралства. Отначало те били като два хълма, издигащи се един до друг, след това – като слънцето и луната в момент на затъмнение и накрая, като ръка и ръкавица, ушита да прилепне плътно.
Съший с конец двата свята. Думите отекнаха в главата ми и отлетяха.
Гласът на баба ми стихна до шепот:
– Но никой не знаел това освен кралицата. Никой друг не забелязал, когато започнали да се случват страшни неща. Когато кралицата устройвала празненства, на тях идвали демони, облечени в карнавални костюми и криещи под маски червените си очи. Ако тя оставала в някой замък твърде дълго, тъмнина започвала да оплита всички и всичко около нея като диви тръни. Хората от Другото кралство се промъквали през тайните си врати, за да є се подиграват, че мисли, че е избягала и че се е измъкнала безнаказано с откраднатото съкровище. И после една нощ някой от Другото кралство се промъкнал в замъка є и убил краля, съпруга є.
Гласът на Алтея пресипна и главата є клюмна на гърдите. Примигах и стаята се промени. Сега Алтея стоеше права, а леглото, на което седеше по-рано, беше забулено в още по-тъмна сянка. През прозореца вече не проникваше белият отблясък на лунна светлина върху сняг.
– Кралицата осъзнала, че не кралството се е променило, а тя – продължи Алтея. – Вече не било необходимо да търси врата. Тя самата се превърнала във врата. И в мост. Места, през които в земите є можели да проникнат демони. Затова кралицата взела със себе си дъщеря си и се уединила с нея в замък в сърцето на гората. Другото кралство ги последвало и с течение на времето гората около замъка станала крива, разкъсана между двете владения като съсечен от мълния дъб. Но принцесата, дъщерята на кралицата, израснала силна. Пораснала бързо, постоянно тичайки между Другото кралство и родното є кралство, защото вече не помнела времето, когато двете с майка є водели друг живот.
Разказът на Алтея изгуби вълшебството си. Тя говореше бързо и безизразно. Стаята се променяше и Алтея също. Раменете є се прегърбиха и косата є се изпъстри със сиви кичури. Без всякакво предупреждение погледът є се насочи към мен и ме прикова. Зъбите є бяха пожълтели и очите є се въртяха като детски книжни въртележки.
Ела беше изчезнала. Стаята беше същата, но и различна. Леглото стана хлътнало и разхвърляно и всичко беше покрито с прах като с воал.
– Ти си тук. – Гласът на Алтея потрепери по средата на фразата. Не откъсваше очи от лицето ми. – Ти ли си? Ти ли си наистина?