Тя беше призрак. Или мираж. Не можеше да е друго. Копнежът в гласа є би трябвало да ме разтревожи, но собственият ми копнеж ме измъчваше не по-малко.
– Да, това съм аз. Аз съм, Алиса. Твоята... твоята... – Не можех да изрека думата. Внучка.
– Каква съм късметлийка – тихо каза Алтея и се приближи до мен. Долових мириса на потта върху кожата є и горчивия аромат на бадеми в дъха є. Вцепених се и сърцето ми заблъска като леден дъжд. Алтея прошепна в ухото ми останалата част от приказката:
– Другото кралство не наранило любимата дъщеря на кралицата, защото тя била много умна. Умната принцеса Ванела. – Алтея изсъска името на принцесата – името на майка ми. – До деня, в който принцесата намерила бебе в Гората по средата на пътя, оставено да поспи под едно дърво от родителите си, които отишли на лов със свитата си. В плетеното бебешко кошче на момиченцето били нападали черешови цветове. Бебето ги хващало с мъничките си пръстчета и гледало принцесата с абсолютно черните си очи. Принцесата веднага се влюбила в нея. И я откраднала от вълшебната є приказка.
Сърцето ми разбра по-рано, отколкото чуха ушите ми, и изпрати във вените ми кратки пулсации адреналин, като капки отрова, които ми казваха: „Бягай, бягай, преди да чуеш нещо, което няма да можеш да забравиш.“ Не побягнах. Оставих я да ми разкаже докрай нашата приказка.
– Трижди-Алиса – изсъска Алтея. – Ти беше отскубната от твоята приказка като черешов цвят от едно момиче, което не знаеше какво прави.
Мозъкът ми работеше бързо като компютър.
– Дошла съм да намеря Ела – заявих глупаво. – Моята майка.
– Твоята похитителка. Това момиче не е майка на никого.
Последва дълга минута на бяла празнота, която напълно изчисти разума ми. Не можех дори да си представя лицето на Ела. Не съзнавах, че съм вдигнала ръка, докато Алтея не отстъпи назад, далеч от мен.
– Виж се само. – Смехът є прозвуча отвратително. – Още си дива – след толкова години.
Спуснах ръка и увих ръце около тялото си, когато започнах да възстановявам на части образа на Ела. Тънките ръце, дъхът в мрака и острите очертания на профила є, докато шофира. Тя по нищо не приличаше на мен. Никога не се бях питала защо.
Бях си представяла, че някъде имам баща, човек, когото Ела беше обичала поне известно време. И това беше лъжа.
– Не ти вярвам – промълвих. Още една лъжа.
– Твоята приказка є беше любимата. – Гласът на Алтея стана малко по-нежен. – Харесваше є колко си гневна. Като отмъстителен... Е, не съвсем, но ангел.
– Аз съм момиче – заявих разпалено. – Аз съм човек.
– Ти си и двете, и същевременно нито едното от двете. Ти си персонаж от приказка, но това не те прави по-малко истинска.
Имах чувството, че се гледам отстрани – момиче със замъглени очертания, което се държи като дете. Образът се запечата в съзнанието ми, един от онези водещи извън себе си моменти, които се превръщат в спомен, докато все още се случват. Това е денят, в който покойната ми баба ми каза, че майка ми не ми е майка. Че аз съм персонаж от приказка, отскубната от друго място.
– Тя избяга от теб – казах на Алтея и видях, че думите ми я зашлевиха като плесница. – И двете избягахме. Аз израснах в реалния свят. Помня го – помня как охлузвах коленете си и четях книги от библиотеката, и ядях боклучава храна на бензиностанциите. Дните, когато бях болна и гледах скапана телевизия. Помня как животът вървеше по реда си и че пътувах с автобуси и страдах от самота. Помня всичко!
– Мислиш ли?
Втренчих се в нея и след това погледнах ръцете си – загрубели, издрани и съвсем не като във вълшебна приказка. Замислих се как животът ми изведнъж избледня, едва оказал се зад гърба ми, като леки драскотини по земята, заметени стъпки в прахоляка.
– Ти си луда – рекох. – И си мъртва. А аз съм дошла да взема Ела.
– Да я вземеш? От кого? – Алтея ми се усмихна кокетно. Не приличаше на себе си. От някогашната є красота беше останало само бледо подобие. Беше се състарила много от онзи момент, когато разказваше приказки на дъщеря си в тъмната спалня.
– От Пущинаците – отвърнах колебливо. – Те я отвлякоха.
Алтея поклати глава.
– Уверявам те, че грешиш. Нужна си им ти, Трижди-Алиса. Тя послужи само... – Алтея махна пренебрежително с ръка. – За отвличане на вниманието.
Примамка. Финч беше прав. Ела, където и да се намираше, беше примамка.
– Тогава къде е тя? Щом не е тук, къде е? – повиших тон. – Не ми пука дали си призрак или спомен, или, знам ли, холограма, но те моля... Тя е твоя дъщеря. Моля те, кажи ми как да си я върна.