– Мислиш, че съм призрак? Да, аз обитавам този стар дворец на спомените и той се е вселил в мен, но не съм мъртва. – Алтея сграбчи ръката ми и я допря до увисналата като меко тесто кожа под блузата си на пожълтели райета, там, където би трябвало да е сърцето є.
Пръстите ми усетиха слаб пулс.
Тя беше жива.
– Но... писмото...
– Стигнало е до вас? Не бях сигурна дали ще ви намери. Писмото за смъртта ми беше нужно, за да я накарам да те доведе тук. – Алтея се засмя, дрезгаво и печално. – Но дори това не беше достатъчно. И така, защо сега? Какво те накара да се върнеш сега?
Сърцето ми се сви. След всичко случило се все още ми се искаше да мисля, че в това е замесена Алтея – тя е протегнала хладна ръка в моя свят, за да ме доведе тук. Защото Алтея... какво? Обичаше ме? Нуждаеше се от мен? Глупава Алиса. Харесваше ми да мисля, че съм загърбила детските си мечти, но сега разговарях с една от тях, и тя ме караше да се чувствам пет години по-стара.
Но Ела ме обичаше. Моята майка. Моята похитителка. Крадлата, както я беше нарекла Ханза.
Ела все още беше моя, може би повече сега, когато знаех, че е имала свободен избор. Копнежът ми по нея се раздвижи в гърдите ми. Чувството беше като новоизлюпено пиленце, слабичко и с мокра перушина, но вече яростно. Стиснах зъби и се вкопчих в тази мисъл като в спасителен пояс, който щеше да ме издърпа от плаващите пясъци на тази задушна и тясна стая, миризмата є на прах и нощния мрак, който се промъкваше през прозорците.
– Ела изчезна – казах. – Отведоха я някъде – може би в Ню Йорк, не знам. И книгата – твоята книга – ме преследва. Дважди убитата Катрин... тя ме застави да дойда тук. – Установих, че не мога да є кажа за Финч. Сърцето му би се разбило, ако видеше Алтея в това състояние.
– Разбира се, че те е намерила. Ти си ходещ и говорещ мост към Пущинаците. Където и да отидеш, стената между световете изтънява. Те минават през нея. И правят поразии.
– Катрин се опита да ме убие. Караше ме да прережа вените си в гората. Защо?
– Ах! – Очите є блеснаха. – Умната Катрин. Ако те убият сами, цената би била твърде висока за тях. Но ако ти пролееш кръвта си със собствената си ръка? Ти, Трижди-Алиса? Твоята кръв ще прогори врата между световете, която никога няма да се затвори. И нечестивите им празници в нашия свят никога няма да свършат.
Трижди-Алиса. Името изгори кожата ми и остави белег.
Алтея ми отправи поглед, граничещ с нещо като уважение.
– Тогава ти си успяла да минеш през гората без водач. Животът в нашия свят не те е направил съвсем безпомощна. Може би малко приличаш на Ела.
– Да, приличам – отвърнах и прехапах устни, за да не добавя още нещо.
Алтея дръпна от цигарата, която бях забравила, че държи в ръката си.
– Ела никога не е можела да устои на изгубено агънце – особено на теб в плетеното ти кошче, с онези страшни черни очи. Аз собственоръчно се опитах да те върна, преди те да я убият, за да те вземат, но не можах да вляза там – нито в Пущинаците, нито в Гората по средата на пътя. – Очите є помръкнаха. – Ела ме намрази заради това и избяга с теб. Далеч от тях, далеч от мен. Сякаш и аз бях страшилище.
– Но моите очи не са черни. Те са кафяви. – Изрекох думите с глупава надежда, сякаш бяха вратичка, през която можех да се промъкна обратно в реалния си живот.
– Очите ти промениха цвета си, когато ти напусна „Лешниковата гора“. И това беше достатъчно, за да убеди Ела, че е постъпила правилно. Тя ми писа, отдавна, когато тук все още пристигаха писма от време на време. Разказа ми, че Пущинаците постепенно излизат от теб и че целта є е станала да те спаси и да ти осигури реален живот. Успя ли? Реален ли беше животът ти? – Гласът є изведнъж премина от отчаяние към надежда – слаба и тъжна, но все пак надежда.
Спомних си нашия живот без корени, пътуванията и прокълнатите нещастия, които ни преследваха от град на град. Почувствах пружините на всеки диван, на който бяхме спали, отпечатани в ребрата ми, мрачните погледи на домакините ни, когато злоупотребявахме с гостоприемството им, и болката в гърба, когато по няколко дни се налагаше да спим в колата, докато се преструвах, че не знам, че сме бездомни.
Представих си Ела. Ръцете є. Хваща ме за раменете, когато двете с нея броим обратно от сто, за да овладея безграничния си гняв. Крепостите от одеяла, които тя ми правеше в стаите за гости. Навика є да спи без възглавница, за да забравя, че там сме в тежест само за една нощ. Тънките бръчки в ъгълчетата на очите є, толкова неуместни за лицето на една жена, която така и не порасна. Жена, която предпочете да ме спаси и да избяга с мен, вместо да има свой собствен нормален живот.