Книгата на баба ми обаче била четена. Красивото є лице на задната корица не могло да не привлече внимание: честни очи, сини в действителност, но светлосиви на черно-бялата снимка. Насмешливо повдигната вежда, красиво очертани и леко разтворени устни. Носи бяла мъжка риза, разкопчана с едно копче повече, и тежък пръстен с оникс на показалеца на дясната є ръка. И, разбира се, държи цигара.
Книгата получила няколко хвалебствени отзива в малки списания, заговорило се за нея и станала сензация. И после един френски кинорежисьор, който търсел сюжет за първия си американски филм, я избрал за разработване.
Снимането на филма се прочуло с лоша слава, белязано от задкулисни интриги, професионални скандали и изчезването на двама членове на снимачния екип в несвързани помежду си произшествия. Самият филм обаче станал хит в областта на артхаус. Сценарият бил пренаписан като психологическа драма за жена, която се събужда в гората, без да помни предишния си живот. Приказките на баба бяха включени като поредици на съновидения или внезапни спомени. Според рецензиите, които намерих, сюжетът на филма нямал нищо общо с изходния материал.
Успехът на филма, отчасти дължащ се на лошата му слава, беше довел до няколко съществували кратко сценични продукции, както и минисериал, който така и не беше заснет, и кратката и неуспешна работа на Алтея като телевизионен консултант в Лос Анджелис. Тя се върнала в Ню Йорк и купила „Лешниковата гора“. Имението се продавало на безценица, след като последният му собственик загинал при съмнителни обстоятелства в пожар, който нанесъл поражения върху част от имението.
През това време Алтея сменила двама съпрузи. Първият беше актьор, с когото се запознала на снимачната площадка на филма. Той зарязал съпругата си заради Алтея и скоро след това бил убит от наркоман в апартамента им в Гринидж Вилидж, Южен Манхатън, когато Алтея била бременна с Ела. В Лос Анджелис тя срещнала втория си съпруг, потомък на гръцка кралска особа в изгнание, и го завела в „Лешниковата гора“.
Така че, да, в известен смисъл можеше да се каже, че майка ми е отгледана с вълшебни приказки. Но и смъртта играеше важна роля в съдбата є. И парите. Парите на умрелия съпруг и парите от вълшебните приказки. Достатъчно от тях явно бяха стигнали до джобовете на майка ми, за да се издържаме и да плащаме наемите на безкрайна серия от квартири. Епизодичните є и не особено добре платени опити да си намери работа явно не биха помогнали. Постоянното движение беше неотменна част от живота ни, като резкият смях на мама и моята склонност към гневни изблици. И дните ни на лош късмет, който отслабваше хватката си с всяко преместване и после незабелязано се завръщаше като червеникавия прахоляк по обувките ни.
Колкото и да се влошеше положението, „Лешниковата гора“ винаги ни подкрепяше. Място, където Ела нямаше намерение да се завърне за нищо на света. Тя се грижеше за мен и аз се грижех за нея в някаква симбиотична сестринска връзка, която изглеждаше симпатично по телевизията, но беше адски изтощителна, когато се преместваш за трети път в една година и нямаш дори врата на стая, която да затръшнеш.
Докато за не знам кой път размишлявах върху статията за Алтея, написаното някак не ми звучеше като преди. Някога си представях Алтея като далечна, но благосклонна звезда, кръстница-вълшебница, която ме наблюдава отдалеч. Трескавият ми детски мозък създаваше експлозивна смес от прочетени вълшебни приказки, изчезнали баби и загадъчни мъже, и ми внушаваше подозрения, които никога не изрекох на глас. Погледнех ли в огледало, тайно вярвах, че Алтея ме вижда. Когато някой мъж ме загледаше през стъкло на кола или в бакалия, не виждах перверзник или пръв предвестник на предстоящ лош късмет, а пратеник на Алтея. Тя ме наблюдаваше и ме обичаше и един ден щеше да ми се покаже.
Сега обаче четях историята є с други очи. Алтея не беше приказна кралица, а амбициозна и високомерна писателка-фантазьорка, която нито веднъж от моето раждане до нейната смърт не се беше опитала да се свърже с Ела. С Ела, която ме беше родила на деветнайсет и оттогава нямаше на кого другиго да разчита освен на мен.
За това в статията не се споменаваше нито дума. Няколко месеца след публикуването є вторият съпруг на Алтея се беше самоубил в „Лешниковата гора“. След смъртта му Алтея беше затворила имението. Тя и Ела се уединили там и живеели с вълшебни приказки и един бог знае какво още, само двете и никой друг. Ела не искаше да говори за това – за четиринайсетте години, които е прекарала на едно място, изолирана от света. Дори не ходела на училище. Кой е баща ми и как се е запознала с него, е толкова дълбоко заровена тайна, че съм престанала да питам.