– Да – отвърнах. – Успя. Имах чудесен живот. Имам чудесен живот.
Алтея наклони глава назад и ме погледна с премрежени очи.
– Тя... Ела... говореше ли за мен?
Първото ми инстинктивно желание беше да є причиня болка. Но погледнах опънатата бяла кожа върху кокалчетата на пръстите є и стиснатите є устни около цигарата, и не можах да го направя.
– Много често.
– Лъжкиня – тихо каза Алтея, докато издишваше дима през устата си. – Няма да се оправдавам за живота си, но мога да ти кажа, че не изгубих дъщеря си по свой избор. Ела мислеше... Не знам какво е мислила. Може би, че съм слугиня на Пущинаците.
– А не си ли? Писмото... не беше ли капан?
– Хмм. – Алтея угаси цигарата в рамката на леглото и пусна фаса на пода. – Дори да беше капан, не беше много ефективен.
– Ела мислеше, че всичко е свършило. Когато ти умря... когато писмото ни съобщи, че си умряла. Тя мислеше, че вече сме в безопасност.
Алтея ме погледна мрачно.
– Тя знаеше, че аз съм мост. Не знаеше обаче, че и ти си мост.
В мен се пробуди позната болка. Да, причината за всичко винаги беше в мен. Черната ми енергия изтичаше във въздуха като кръв от рана и Пущинаците я усещаха като акули и тръгваха по дирята є. През всичките ни години на бягство бяхме бягали от мен.
– Тогава те винаги ще ме намерят? – промълвих. – Където и да отида?
– Те са ти. Вие сте направени от една и съща материя. – Гласът є звучеше почти съчувствено. – Трудно е, нали, да научиш, че съвсем не си това, което си мислила? – Тя посочи към себе си и думите є бяха изпълнени с отрова. – Безстрашна търсачка на приключения. – След това посочи мен. – Момиче от реалния живот.
Исках да възразя и да споря, но не можех да повярвам в света извън стените на тази стая.
– И какво очаква създание като мен? – попитах унило. – Ако писмото беше постигнало целта си и ако Ела ме беше довела тук. Какво щеше да правиш с мен?
– Но в края на краищата, писмото постигна целта си, нали така? Само че стана бавно. Писмото те забави, прикова те на едно място и позволи на чудовищата да те примамят в Гората по средата на пътя. Но ти оцеля. И дойде тук при мен по собствена воля. Не е ли така?
Погледът є стана остър и пронизващ и ме уплаши.
– Аз... не знам. Исках да дойда тук. Но не исках да е по този начин.
– Никога не искаме да е по този начин, нали? Винаги е така, когато получим каквото искаме.
И след това Алтея изхлузи ръкавиците си и хвана ръцете ми. Кожата є изгаряше от огън – по-лошо, отколкото кожата на Катрин, и аз изохках от болка и се помъчих да се отскубна от нея.
– Ето, това очаква създание като теб. – Думите є прозвучаха едновременно като проклятие и молба. – Тя много дълго се опитваше да те върне на мястото ти, Трижди-Алиса. И докато ти се намираш не от тази страна на битието, тя няма да ми позволи да умра.
– Коя е тя? – Болката беше толкова силна, че едва чувах гласа си. – Кой няма да ти позволи да умреш?
Алтея не отговори и погледна нагоре, сякаш таванът беше небето, откъдето в нея се взираше разгневен бог на отмъщението.
– Връщам ти я! – извика тя. – А сега, ще ме пуснеш ли?
По раменете и гърдите ми се разпространи огън, който ме стисна в юмрука си, докато пред очите ми не избухнаха звезди. Почувствах треперенето на пръстите на Алтея, видях жълтеникавото бяло на ококорените є очи и устните, произнасящи някакви последни думи, които не можах да чуя. Молитва, молба за прошка... Обещание, лъжа.
И после дълго падах, като Алиса в приказката на Луис Карол, летях в празно пространство или вода, или облаци, или атоми. Болката премина и се почувствах жива – гърдите ми дишаха, във вените ми течеше кръв и нищо не ме болеше. Стаята изчезна. Изчезна и Алтея, а аз летях някъде отвисоко, разсичайки въздуха. Приземих се, като силно се ударих в земята, и се озовах в Пущинаците.
24.
Отново бях в гората. Но в сравнение с тези гъсталаци Гората по средата на пътя изглеждаше като некачествена снимка, а земните гори приличаха на драсканици с молив, нахвърляни от слепец, който знае за дърветата само от книгите.
В Гората по средата на пътя се бях зачудила дали дърветата ме чуват и дали могат да говорят. Тук дърветата направо дишаха в буквалния смисъл на думата. Бях се приземила до ствол на дърво с ширината на автомобил. Кората му беше осеяна с чворове, които приличаха на безжалостно лице. Дървото пусна дъжд от семена в скута ми. Те бяха с формата на полумесец, блестящи, големи колкото нокът на кутре и с цвета на пълна луна в нощ на равноденствие.
Вдигнах глава и погледнах небето, сякаш очаквах да видя лицето на Алтея през пролука в синевата. И после се изправих и тръгнах. Какво друго можех да направя? Чувствах се вледенена, скована. На три градуса по-хладно от света, в който бях израснала – и който дори не беше мой.