Финч е тук. Спомних си това, сякаш се събудих от сън. Гората по средата на пътя се беше опитала да изтрие паметта ми. Сандъкът със стари боклуци, който служеше като дом на Алтея, пък и самата тя, обхваната от лудост в жълтата стая... Но Финч беше тук. Той беше още жив и кръвта му беше изтекла в гората между световете, а сега трупът му изстиваше в земята на един свят, в който той мечтаеше да попадне.
Беше ли погребан? Изгорен? Какво правеха тук с мъртвите? Пръстите ми се свиха и ме заболяха при мисълта за него. Пъхнах ръце в джобовете си и така вървях през гората, където всичко – абсолютно всичко – изглеждаше живо.
Огромното слънце висеше ниско над хоризонта и не беше толкова ярко, че да не мога да го гледам. Така че неволно се опитах да разбера какво става на огнената му повърхност, да прочета следите от записаната история върху него, безумно далеч от мен. Цветята по пътя ми затваряха венчелистчетата си, ставаха смъртнобледи или започваха да изпускат странни миризми – на кардамон, студен чай, шампоана на Ела. Този нов свят беше толкова чужд и толкова ярък, че разумът ми се разхвърча на части, като пухчета на глухарче от вятъра. Всичко тук беше обострено ясно и разголено, като нов ден в очите на човек, който не е спал цяла нощ и се ободрява със силно кафе. Започнах да изреждам разни неща наум, за да запазя разума си и да съхраня целостта му. Спомних си последователността на песните в любимите ми албуми. След това заглавията на книгите за Хари Потър в хронологичен ред. Имената на градовете, където бяхме живели с Ела, един по един. Чикаго. Медисън. Мемфис. Накъдочис. Таос.
Това ми помагаше да нанизвам мислите си на тънката синя ос на вменяемостта и отрицанието. Но оста се изплъзваше. Сега знаех, че Ела е останала в света, от който аз бях изведена. А аз се намирах в чужда реалност, сред дървета, чийто осезаем интерес към мен се променяше от дружелюбно внимание до остро раздразнение. Те ми напомниха на куче, привлечено от миризмата на друг домашен любимец върху дрехите ти. Цялата миришех на Земята. Но под този тънък пласт, ако можеше да се вярва на Алтея, аз бях от Пущинаците.
Вярвах є. Ако не поради друга причина, то поне защото тялото ми се чувстваше много добре, докато вървях през тази гора. Въздухът беше свеж, почти есенен, въпреки че всичко, което виждах, беше буйно зелено и цъфтеше. Светлината беше прозрачна, изпъстрена със златисто, и правеше нещо странно със сенките – те приличаха на щампи от черно мастило. Струваше ми се, че моята собствена сянка остава заедно с мен само за да види какво ще направя по-нататък. Подозирах, че ако се окажа твърде скучна, ще ме изостави.
След като един час се провирах под ниско надвиснали клони, които или вежливо се отдръпваха от мен, или ме блъскаха, извадих късмет и излязох на пътека.
Беше твърде живописна, с храсти с узрели къпини от двете страни и цветчета, които ронеха тлъсти, пухкави венчелистчета върху утъпканата пръст. Цветята бяха жълти като патенца и миришеха на препечена филия с масло.
Пристъпих две крачки и спрях.
Птиците пееха – трели от три-четири ноти, които не можах да разпозная. Странната буйна растителност наоколо се полюшваше от лек ветрец, скърцаха клони, шумоляха листа и някъде в храстите тихо се движеха невидими животни. Но на пътеката всички звуци изведнъж утихнаха и се замениха с напрегната, съкрушителна тишина. Въздухът се изкриви и усука и през него премина прозрачна вълна от топлина, от която пръстите ми неволно се свиха в юмруци и носът ме засърбя.
Изведнъж огладнях. Бях гладна и ръцете ми бяха толкова студени, че вледеняваха бедрата ми през плътната тъкан на джобовете на джинсите ми.
Видях момичето едва когато беше толкова близо, че можех да я докосна. Беше спряла на пътеката на няколко крачки от мен и не ме забеляза. Профилът є сякаш беше нарисуван с един дълъг, пестелив замах на гениален художник. Косата є беше черна и плътна като сянката ми. Стоеше абсолютно неподвижно, притиснала ръце до кората на едно дърво. Устните є се движеха трескаво и безмълвно, сякаш четеше някакво много неприятно писмо.
Въздухът около нея трептеше, сякаш гледан през призма, както през лятото над нагорещен асфалт. Търсех точно нея – горещата движеща се точка в този остров, зареден с напрегната тишина. Гледах я с чувство, което не можех да определя – страх или благоговение, или с усещането, че знам коя е.