– Върви натам – каза мъжът, насочвайки ме по пътеката. – Може да ти отнеме пет минути, а може и един час. Щастливо пътешествие.
– Благодаря – отвърнах и протегнах ръка да се сбогуваме.
Той я стисна, а после веднага изкрещя и дръпна пръсти, сякаш го бях ухапала.
– Какво? Какво има? – попитах.
Мъжът доближи пръсти до устата си, подуха ги и се втренчи в мен. По-точно в ръцете ми.
– По дяволите – каза той. – И ти си персонаж от приказка, нали?
– Какво? – Погледнах ръцете си и хлъцнах.
Те бяха мъртвешкибели като плата на евтина сватбена рокля, толкова бледи, че изглеждаха синкави. Ноктите ми бяха прозрачни, досущ късчета лед.
– Какво е това, по дяволите? – извиках и отскочих назад, сякаш беше възможно да избягам от собствените си ръце.
– Не исках да проявя неуважение, Ваше височество! – Мъжът се поклони и тръгна заднишком. – Не исках да се бъркам. Щастливо пътешествие!
– Почакай! – извиках и протегнах ръка.
Той се смрази на място, сякаш имах способността да го поразя с ледени лъчи. Но знам ли. Вероятно наистина можех.
– Трябват ми ръкавици – рекох.
Мъжът се поколеба, а после бръкна в джобовете на якето си и извади вехти кожени ръкавици. Смачка ги на топка, хвърли ги към мен и побягна.
Хванах кожените ръкавици и ги разгърнах. Бяха твърде големи за мен и миришеха на евтин шоколад, но въпреки това се почувствах по-добре, когато белите пръсти се скриха от погледа ми. Сърцето ми се сви, когато си спомних приказката, която ми разказа Финч в закусвалнята: Трижди-Алиса погълнала лед, който я превърнал – мен – в ледено зомби. Огненото докосване на Катрин на паркинга – онова студено, страшно чувство – аз бях виновна за това, не тя. Докосването до нея, до Пущинаците, беше пробудило в мен тази сила.
Да мисля за всичко това едновременно беше непоносимо – беше твърде много и твърде странно. Затова тръгнах в посоката, която ми беше показал мъжът. Пътеката ме отведе до малка колиба, построена между две огромни дървета. На пън отпред седеше старец, който внимателно ме гледаше отдалеч. Държеше нещо, допряно до ухото му. Кимнах му и пъхнах в джобовете си увитите си в ръкавици ръце.
Нещото в ръката му запращя и избълва поток от безсмислици. Зелен, опърлен, студен. Ухо, глух, лош късмет. Токио алабастър червен. Кралят на кралицата кокошка.
– Това... радиоприемник ли е?
Старецът изсумтя и написа нещо на къс грапава хартия. Пишеше с химикалка „Бик“.
– С кого разговаряш? – опитах пак да завържа разговор.
Той не си направи труда да отговори и аз се обърнах.
– С всеки, който ме слуша – каза старецът зад гърба ми. – В този свят или в някой друг.
– И намериха ли се такива?
Радиоприемникът отново изпращя и издаде серия звуци, наподобяващи женски глас. Приличаха на вокално упражнение.
– Чувам много неща – измърмори старецът. – Но засега събеседници няма.
Кимнах.
– Щастливо пътешествие – рекох, защото си помислих, че това може да е поздравът тук. Старецът ме изгледа странно и продължи да се занимава с радиоприемника си.
Светът започна да се променя – стана жълтеникавокафяв и острите сенки се удължиха. Пътеката се смали до пешеходна алея и едва не се сблъсках с висок мъж, целият в черно. Той имаше красиво, алчно лице, изрисувано от носа до слепоочията с фини, разклоняващи се татуировки, и миришеше... ужасно. И някак ми беше познат.
Мъжът несъмнено беше персонаж от приказка. Това усещане се излъчваше от него като тихи вибрации. Втренчих се право напред. Пръстите ме засърбяха от прилива на адреналин.
– Щастливо пътешествие – каза той.
Кимнах и се опитах да мина покрай него, но мъжът хвана ръката ми. И преди да успея да я дръпна, свали едната ми ръкавица. Стомахът ми се сви. Ледът запълзя по-нагоре. Неземната белота стигна до китките ми.
– Здравей, малък персонаж – ухили се татуираният. Зъбите му бяха тънки и остри като игли.
И тогава познах миризмата му – смрад на гнило месо и разруха с дива зелена сърцевина. Това беше мирис, който бях долавяла в предишния живот. Именно тази противна воня отравяше въздуха в апартамента на Харолд, когато се върнах от училище и открих, че майка ми е изчезнала. Този мъж беше похитителят є.
Кралят на трънаците. Името изплува от дълбините на паметта ми като неясен шепот в телефонна слушалка. Пущинаците разкриваха пред мен тайните си. Тайни, които вече знаех, защото бях част от тях.
– Ти – казах.
– Отлично начало – отвърна той. – Кой съм аз?
– Ти я отвлече. Ела Прозерпина. Къде е тя?
Мъжът се нацупи като малко дете и погледът му се замъгли.