– Ела, Ела, Ела... Не помня такова име.
Всеки път, когато изричаше името є, ръцете ми пулсираха от болезнен студ.
– Това беше в Ню Йорк, от другата страна на Гората по средата на пътя. Ти я отвлече и остави послание за мен – страница от книгата „Приказки от Пущинаците“.
Очите му изведнъж се фокусираха.
– О, да, помня я. Ела Прозерпина, крадлата. А ти си бебето-персонаж, което тя открадна. – Изражението му стана разтревожено, но само за момент. – Но какво правиш тук? Катрин има планове за теб в Гората по средата на пътя.
– Попитах те за Ела. Къде е тя? Какво є направи?
– Трудно е да запомниш онова, което се случва в другия свят, не мислиш ли? – Той се ухили, показвайки всичките си остри зъби. – Каквото и да съм направил, уверявам те, че є хареса. Онзи свят е отлично място за развлечения.
Хвърлих се към него и го ударих по врата с леденобялата си длан.
Мъжът изохка. Под ръката ми разцъфна скреж, плъзна нагоре по шията му и се изви като змия към отворената му уста.
Исках да видя какво ще се случи, ако не спра. Желанието ми обаче ме уплаши и спуснах ръка, дишайки тежко. Ръката ми беше много студена. Вече бях смразена до лактите. Прибрах ги до тялото си, като счупени криле.
– Какво направи с майка ми? – казах бавно, за да ме чуе похитителят.
Татуировките на лицето му, които бяха побелели, започнаха да пулсират и да вибрират, възвръщайки черния си цвят, докато се затопляха. Той оголи срещу мен острите си зъби и разкърши врат.
– Не мога да ти кажа нищо, каквото и да ми направиш. Не помня какво съм правил там. Въпреки че помня нея. – Мъжът потрепери от удоволствие. – Ела Прозерпина. Кръвта є пее. Кръвта на баща є, нейната кръв – една и съща. Никога няма да забравя звука, след като го чух веднъж.
Баща є... Бащата на Ела. Кожата ми настръхна. Бащата на Ела беше умрял във Вилидж, преди тя да се роди, оставяйки Алтея бременна вдовица. Предполагаше се, че е убит от неизвестен наркоман.
Или от нещо по-лошо. Нещо глупаво и гладно като акула, което беше проследило мириса на кръвта на предишна жертва, сега течаща във вените на дъщеря є.
Каква част от лошия ни късмет се дължеше на него? И каква част – на другите чудовища от Пущинаците, които се вмъкваха като сенки в нашия свят, когато се задържахме твърде дълго на едно място? Спомних си за купчината изрезки от вестници в тъжната жълта кухня на Алтея – история на смъртни случаи, събрана от неволната им инициаторка. Психарите от Пущинаците бяха не само нашият лош късмет, но и проклятието на всеки, който се приближеше твърде много до „Лешниковата гора“, тази завеса между световете, осеяна с разкъсани пролуки, през които пропълзяваха страховити създания.
– Ако си сторил зло на майка ми, ще те убия – казах, стараейки се гласът ми да звучи търпеливо и спокойно. – Не ме интересува дали си непобедим воин или кралска особа. Ще те убия и ще се погрижа да те боли.
– Тя не е твоя майка, Трижди-Алиса – изсъска Кралят на трънаците. – И мисля, че много ще се зарадваш, ако сторя зло на истинската ти майка.
И после главата му изведнъж се врътна настрана като на хищник, който надушва плячка.
Проследих погледа му и видях зелена фигурка, движеща се между дърветата – момиченце, почти невидимо със зелената си като лист рокля. Стомахът ми се сви. То държеше брадичката си вирната гордо като кралица и на рамото му като раница беше преметната човешка глава. Момичето небрежно я държеше в юмрук за златистата є коса.
– Някои от нас ни чакат приказки, в които трябва да участваме – каза Кралят на трънаците. – Извинявай, че не мога да се грижа повече за теб.
Той ми хвърли поглед, от който веднага изпитах желание да се измия със сапун, и тръгна след момичето.
Когато мъжът се скри от погледа ми, аз взех захвърлената от него ръкавица, пъхнах я в джоба си и побягнах, провирайки се между дърветата.
Тичах, сякаш ме гонеше същество с остри зъби. Бяха ми нужни пет минути, за да се отърся от чувството, че ме сграбчват чужди ръце и усещането за дишане във врата ми.
Кралят на трънаците. Бях го докоснала, но и той ме докосна. Ръцете ми пулсираха като отровени, сякаш се бях заразила с нещо токсично от кожата му.
Най-после спрях да си поема дъх, приведена на колене, и осъзнах, че съм се отклонила от пътеката. Преди да се наругая за глупостта си, вдигнах глава и видях старица, която седеше с кръстосани крака под ябълково дърво.
Ако не бяха очите є – черни като на птица, – тя изглеждаше съвсем обикновена, от главата до розовите гумени чехли на краката. По нищо не се отличаваше от бабичките, които може да видиш в Китайския квартал. Обикновено те носят огромни мрежи, пълни с топчести кореноплодни растения. Тя погледна ръката ми и каза: