– Здравей, дете.
– Здравей, бабо – отговорих, дишайки задъхано. Бях прочела достатъчно приказки, за да знам как да се обърна към нея.
– Гърбът ме боли от тежестта на годините, но съм много гладна. Ще бъдеш ли така добра да ми откъснеш една ябълка от това дърво?
Честно казано, старицата изглеждаше достатъчно енергична и пъргава, за да ме надбяга, но нямах намерение да споря с нея. Клоните на дървото, под което седеше тя, бяха натежали от зелени ябълки.
– Разбира се, бабо – отговорих учтиво. Дървото затаи дъх, когато го заобиколих, търсейки как да се покатеря по него. Кората му беше гладка, а клоните се извисяваха над главата ми.
– Прималя ми от глад, дъще – деликатно отбеляза старицата.
Завъртях очи раздразнено, докато тя не ме гледаше, и сложих длан на ствола на ябълката.
Дървото потрепери при допира ми и прибра клоните си като венчелистчета, а после отново ги разпери. От него се посипаха ябълки. Старицата разтвори розово копринено чадърче, за да се предпази от водопада от плодове. Една ябълка ме удари в слепоочието и аз се свих на земята и закрих с ръце главата си, докато ураганът спря.
– Благодаря ти, внучке – сухо каза старицата, когато є подадох една натъртена ябълка. Тя пусна чадърчето и стана. Забелязах, че обувките є вече не приличаха на гумени чехли, а по-скоро бяха розови пантофки, а анцугът є се превърна в елегантна блестяща рокля. Бръчките є изчезнаха и лицето є стана изящно като камея. – Ти беше добра с мен, когато ме помисли за жалка старица – монотонно и напевно каза тя, със заучения тон на сервитьорка, която изброява списъка с ястията пред последните посетители за вечерта. – Ще се отплатя за добрината ти, като изпълня едно твое желание. Но само едно, затова избирай разумно.
Въпреки предупреждението на мъжа с шоколада, в главата ми пробягнаха най-различни желания. Преди всичко исках отговори на въпросите си. Или вълшебно огледало, за да намеря Ела. Или бързоходни ботуши. Или Финч, жив, до мен. Но не мислех, че способностите є се простират толкова далеч. Затова въздъхнах и последвах съвета на мъжа с шоколада.
– Изпрати ме при Джанет.
Лицето є помръкна.
– Хм. Това е твърде лесно.
Жената ме хвана за раменете, завъртя ме и рязко ме хвърли. Паднах по лице. Светът около мен проблесна като обектив на камера. Краката ми стъпиха не върху трева, а върху калдъръм.
Скитането из „Лешниковата гора“ предизвикваше в мен световъртеж, но сега беше съвсем различно. Усещането от движението беше опияняващо. Вдигнах глава и видях, че стоя пред боядисаната в червено врата на хубава къщурка. Гората беше останала зад гърба ми и наоколо се спускаше нощ.
25.
Небето вече не беше закрито от корони на дървета и аз можех да го разгледам. Лицето на луната тук беше още по-чисто и ясно – прекрасно женско лице с бръчки от скръб около очите и устата. Звездите се стремяха да се съберат около нея, но тя ги държеше на разстояние.
Вратата се отвори и отвътре се разнесоха потрепваща топла светлина и ухание на готвено месо – мирис на човешко обитаване. Жената, която застана на прага, беше яка и силна като фермерка, и изглеждаше на петдесетина години. Косата є беше сплетена на дебела, дълга до кръста руса плитка, преметната отпред на гърдите. Тя ме погледна откровено неприветливо.
– Ти ли си Джанет? – попитах.
– Джанет, една от твоите скитници! – извика тя едновременно с мен. – Влез, добре дошла – свадливо добави жената и се отдръпна от вратата, за да ми направи път.
Влязох в толкова топла стая със запален огън и с храна, че едва не се разплаках. Вече протягах ръце към пламъците в откритото огнище в единия край на просторна стая без прегради, когато изведнъж си спомних и нахлузих ръкавицата на ръката си зад гърба си.
– Виж това! – възкликна жената и сърцето ми подскочи, но тя разглеждаше татуировката, която се подаваше над яката ми – върха на бодливото растение, същото като на Ела. – Как така новодошла има цветето на Пущинаците на кожата си? – Гласът є прокънтя с по-силен вариант на отривистия акцент, който бях чула от мъжа с шоколада.
– Не знаех, че това е цветето на Пущинаците – отговорих искрено. Харесвах чуждоземното цвете на рамото на мама и така и не разбрах ужаса є, когато се върнах вкъщи със същата татуировка. Сега обаче всичко си дойде на мястото – аз носех в себе си този свят, а татуировката означаваше, че Ела ще трябва да я види и на мен.
– Дай є минутка да си отдъхне, Там. Тя току-що дойде. – Жената, която изрече тези думи, беше влязла през врата в дъното на стаята. Беше облечена с джинсов гащеризон с множество кръпки и мократа є посивяла коса беше разпусната на гърба.