– Боже, креслото вони на мокро куче – рекох и веднага прехапах устни.
Джанет се подсмихна.
– Кога пристигна тук? Днес ли?
– Да.
– И за пръв път ли си тук?
Поколебах се.
– Не си спомням да съм била тук.
Повдигнатата є вежда показа, че тя е разбрала, че увъртам.
– Както може би вече си се досетила, моят дом е нещо като сборен пункт за новодошли. Тук идват хора от твоя свят – някога и моят свят – по различни начини, понякога случайно, но по-често умишлено. Моята работа, която сама избрах, е да ги посрещам, да ги предупреждавам и да наблюдавам бъдещата им съдба. Това не е много лесно, разбира се, като се имат предвид всички неприятности, в които можеш да попаднеш тук, и всички същества, които може да те изядат. Старая се, доколкото мога. Идват и от други светове, но това не е мой проблем. Разбира се, на някои места групите бегълци се смесват, макар да са по-малко, отколкото може да се очаква в такъв неголям свят, но... Ти имаш такъв вид, сякаш искаш да попиташ нещо?
– Колко голям е този свят? – изтърсих. – Какво представлява? Какво има отвъд пределите му? Ти умишлено ли дойде тук или случайно? Има ли от тук път назад? И как се става бивш персонаж?
Джанет вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.
– Този свят е доста малък. Доколкото това е възможно, границите му постоянно се променят. Не е обозначен на никоя карта и е почти недостижим. Всъщност това е един вид кралство, но има много крале и кралици. Не мога да кажа какво има отвъд пределите му. Дойдох тук умишлено, Господ да ми е на помощ, и да, съществуват пътища назад. Персонажите стават бивши, когато никой повече не разказва приказката им. Понякога това ги убива, понякога ги влудява, а понякога те свикват с новото положение и се асимилират с общото население. Не наблюдавам тяхната съдба, въпреки че бих искала да знам за случаите със смесени бракове. Децата им – ако им се родят деца – често си навличат неприятности или попадат в приказки, което, предполагам, е едно и също. А сега ми разкажи твоята история – накратко или подробно, както искаш.
Едва успях да отворя уста и заговорих, без да спирам. Думите се лееха от устата ми като вода от кранче от онова, което Джанет ми беше дала да изпия. Докато говорех, в душата си имах искра на надежда, че може би обилната информация ще ми помогне да премълча единственото нещо, което исках да запазя в тайна. Поне засега, докато не разберях как тя ще приеме един персонаж от приказка, седнал пред огнището є. Нервно свивайки побелелите си пръсти в ръкавиците, аз є разказах за Ела, за Харолд, за Ню Йорк и как се върнах вкъщи и открих, че тя е изчезнала. Върнах се назад във времето и є разказах за предполагаемата смърт на Алтея, говорейки за нея като за майката на майка ми – достатъчно близо до истината, за да го пропусне серумът на истината. А след това прескочих напред във времето и є разказах за Елъри Финч, за нощта ми в гората и за часовете и дните, прекарани в „Лешниковата гора“. Изпитах такова огромно облекчение, когато изрекох на глас всичко това, че едва след известно време забелязах, че лицето на Джанет е станало пепеляво.
– И по пътя срещнах един мъж – казах и изведнъж млъкнах.
Джанет беше вкопчила пръсти в облегалките за ръце на креслото и очите є гледаха някъде покрай мен.
Тя разтърси глава и се помъчи да се усмихне, но опитът є се провали.
– Казваш, че си внучката на Алтея. Алтея Прозерпина.
– Чувала ли си за нея? Чела ли си книгата є?
– За щастие не съм я чела. В Пущинаците не може да се намери нито един екземпляр. Предполагам, че ти щеше да бъдеш хвърлена на Нощните жени, ако се беше опитала да внесеш тук книгата. Но аз познавах Алтея – още там, на Земята. Алтея беше... хм... – Джанет завъртя гривната на ръката си – тънък наниз от сини мъниста. Пръстите є се движеха нервно и мънистата проблесваха на светлината на огъня. – Ние попаднахме тук заедно – каза най-после.
– Почакай, какво? – Джанет, разбира се, изглеждаше по-възрастна от Ела, но в никакъв случай стара като Алтея. И все пак Джанет беше Пущинаците от... – Дошла си тук преди петдесет години? С Алтея?
– Петдесет ли каза? Изминали са петдесет години? – Тя се засмя малко налудничаво. – Винаги съм си представяла, че аз... ами, може би знаех, че всъщност никога няма да го направя, но все едно, предполагам, че родителите ми са умрели, нали? Петдесет години, това означава, че е започнало ново столетие, нали?
Изпитах мимолетно, главозамайващо желание да я смая с новината за интернет, но реших, че това няма абсолютно никакво значение, и преминах към същественото.