– Разкажи ми за Алтея.
– О, как бих могла да го направя с няколко думи? Накратко, тя сключи тъмна сделка и това разкъса дупки в завесата между двата свята.
– Звучи драматично – каза неучтивият ми език, опиянен от серума на истината.
– Да, наистина беше дяволски драматично – сопна се Джанет. – Егоистичната кучка дори не ми предложи да ме вземе със себе си обратно.
– О – промълвих. – Тя ти е била... Двете сте били заедно?
– Е, не ме съжалявай – снизходително каза Джанет. – Алтея винаги живееше ден за ден. Харесваше ме главно заради онова, което можех да направя за нея. Забавлявахме се, но веселието и без това не би продължило повече от онова лято.
– Лятото, когато Алтея е намерила пътя към Пущинаците.
– Да. Запознахме се в един бар в Будапеща. Тя беше хубава американска туристка, избягала от приятелите си, които є бяха омръзнали. А аз бях идиотка, която не можа да устои на една напориста красавица. Разказах є за моите полеви изследвания и след бутилка евтино вино Алтея реши да дойде с мен. – Очите є се разфокусираха. Тя подръпваше гривната си като струни на цитра.
– Твоите полеви изследвания?
– Изследвах вратите. Вратите между световете. Започнах да правя курсова работа за вълшебните приказки – родителите ми бяха университетски преподаватели, майка ми по време, когато научната кариера за жените беше рядкост. Но теорията премина в практика, когато веднъж намерих врата в една книга.
– Предполагам, че не говориш метафорично?
– Съвсем не. Силата на повечето книги е в абстрактното, но от време на време намираш книга с реални физически способности. Това беше врата в среден, типичен вълшебен свят, доста разочароваща за девойка, израснала, представяйки си феите във формата на духове във въздуха или като горски същества. През повечето време работех под земята. Когато отново излязох на повърхността – няколко месеца по-късно в реално време, – вече бях пристрастена. Отказах се от идеята да взема научна степен и преминах изключително към практика. – Джанет имаше същия странен акцент от Пущинаците като Ингрид, но колкото повече говореше за миналото си, толкова по-британско ставаше произношението є.
– И ти разказа на Алтея за вратата в Пущинаците? – предположих.
– Да. Този род знания са достъпни за онези, които са готови да заплатят дължимата цена. Тогава имах с какво да платя – знанията се купуват със знания, а пък и една хубава млада жена на двайсет и шест години винаги има и друг начин да плати. – Джанет стисна устни и за момент придоби засрамен вид, сякаш очакваше, че ще я съдя. Разбра, че няма да го направя, и продължи:
– Празнувах завършването на много успешен проект, когато срещнах Алтея, и алкохолът в съчетание с чара є развързаха езика ми. Боже, радвам се, че отпратих Там, защото нямаше да є е приятно да чуе това. – Джанет отправи нервен поглед към вратата. – Както и да е, разказах на Алтея твърде много. На сутринта вече се разкайвах, но не можах да се отърва от нея. Стори ми се, че тя... имаше подходящия дух за това. Душа на пилигрим и така нататък. Последваха няколко безумни седмици на планиране. Купихме припаси и екипировка, която мислехме, че ще ни трябва. Алкохол и цигари за духовна подкрепа, книги, гумени ботуши, много скъп вълшебен компас, който, както се оказа, не проработи нито в стария, нито в новия свят. Бяхме влюбени, или поне аз мислех така, и Алтея, изглежда, не изпитваше никакви съмнения в съществуването на Пущинаците. Знам, че трябваше да се усъмня. От години живеех с мисълта, че ще напусна този свят. Подготвях се за това и постепенно прекъсвах връзките си. Алтея обаче го направи спонтанно. Безразсъдно. Това стана ясно, когато дойдохме тук. При това болезнено.
Вратата изскърца и се отвори. В стаята нахлу студен въздух и острият мирис на гората в Пущинаците. Джанет млъкна и се вгледа в Ингрид, която влезе вътре. Изразът в очите є беше сложен.
Ингрид остави тежка купчина насечени дърва пред огнището.
– Твоята бегълка ще остане ли да пренощува? – попита тя, докато слагаше дърва в огъня.
– Разбира се, че ще остане – троснато отвърна Джанет. – Ингрид, ти си страхотен сноб. Не помниш ли, че аз самата бях бегълка някога?
Ингрид поклати глава, без да отговори.
– Това е истинският проблем в Пущинаците – каза Джанет, обръщайки се привидно към мен. – Никой тук няма проклето чувство за хумор. Всъщност те нямат и бог. Може би трябва да имаш едното, за да имаш другото. Чувството, че зависиш от нечие милосърдие, непременно изисква способността да се посмееш за това. – Тя се засмя, сякаш да илюстрира думите си.
– Уморена си – каза Ингрид, без да се обръща.