Главата ми бръмчеше, когато стигнах до апартамента.
Почакай. Думата „апартамент“ не създава правилната представа. Може би владение? Не съвсем, но пак по-добре.
Жилището на Харолд миришеше на дискретни почистващи препарати; парфюма на доведената ми сестра Одри и храната за вкъщи, която беше поръчала Ела от ресторант. Мисля, че Харолд очакваше, че тя ще му готви, може би от рецептите в нащърбената тенекиена кутия, наследени от майка є, но остана разочарован. С Ела бяхме свикнали да живеем седмици наред със зърнени закуски, пуканки и варени зелени соеви бобчета едамаме.
Чух гласове, когато влязох в коридора, и ги проследих до затворената врата на спалнята им.
– Тази вечер ти не опозори мен, а само себе си.
Гласът на Харолд завърши със съскане. Съдейки по звуците, той беше вляво от мен, а тихото преместване показа, че Ела е на леглото.
Долепих гръб до стената до вратата на спалнята им. Само да се опита да се приближи до мама.
– Когато си сама, може да изглеждаш като боклук, това не е моя работа, но тази вечер трябваше да си представителна и да покажеш, че си моя съпруга.
Думата съпруга ме жегна още по-силно от боклук, но стоях неподвижно и хапех устни, преглъщайки студения метален вкус на гнева. Ела непрекъснато ми повтаряше да є имам доверие и че може да се справи с Харолд. Че го обича. Че този стремеж към стабилност не е само заради мен.
Мълчанието є беше по-оглушително от гласа на Харолд. Това е главното є оръжие, въпреки че никога не го използваше срещу мен. Ела само те гледа, докато ти се опитваш да събереш мислите си, за да кажеш нещо, което ще є въздейства, но никога не отговаря. Виждала съм я как изтръгва разни неща от хората – тайни, изповеди, обещания да ни позволят да останем още един месец – единствено с мълчанието си. Владее го до съвършенство.
– Ела. – Гласът на Харолд прозвуча отчаяно. Дожаля ми за него, въпреки че не исках да го съжалявам. – Ела, кажи нещо, по дяволите!
Чух шумоленето на дрехите му, когато той тръгна към майка ми на леглото.
Изчаках малко и се опитах да отворя вратата.
Беше заключена.
– Мамо! Какво става?
– Боже, пак ли е дъщеря ти?
– Мамо. – Ударих с длан по вратата. – Пусни ме да вляза.
Тишина, после изскърцване и гласът на Ела се чу по-близо:
– Добре съм, миличка. Лягай си.
– Отвори вратата.
– Алиса. Добре съм. Само разговаряме. Можеш да ми помогнеш, като си легнеш.
В кръвта ми течеше ярост.
– Той те нарече боклук. Отвори вратата!
Харолд отвори и аз стреснато отскочих назад. Той беше разрошен и разсъблечен. Гладко избръснатото му лице изглеждаше призрачно и очите му бяха кръвясали. Харолд имаше очите на Капитан Хук – тъжни и сини като метличина, с фантомен червен блясък, когато се ядосаше.
До него, с тясна черна рокля без презрамки и разрошена, буйна коса, Ела приличаше на черен мак. Роклята є, изглежда, беше предназначена да привлича внимание към татуировката, която пълзеше нагоре към рамото є и стигаше почти до врата є: психеделично цвете на трънливо стъбло, което можеше да се възприеме като ботаническа илюстрация на растение, открито на Марс. Аз имах същата татуировка, само че в огледален образ – крайно неуместен подарък за Ела по случай Деня на майката, който тя веднага намрази.
В сумрака в коридора тя приличаше на хищник, а Харолд – на плячка. Гневът ми намаля.
– Не я нарекох боклук. Казах само... – Той прокара ръка по наведената си глава. – Тези вечерни партита са много важни. Пълни са с потенциални клиенти и определят хода на... О, за Бога, защо ли се опитвам да се оправдавам пред теб?
Ела се подпря на рамката на вратата. Гледаше го хладно.
– Бях с тази рокля в нощта, когато се запознахме. Помниш ли?
– Да, но тогава беше сервитьорка на коктейли. Забрави. Няма да стоя тук и да се оправдавам пред двете ви. – Харолд ме изгледа гневно. – Аз не съм чудовище, Алиса. Защо винаги ме гледаш така, сякаш съм проклето чудовище? – Той се завъртя и влезе в спалнята.
– Мамо.
Ела наклони глава настрана, сякаш искаше да ме попита нещо, а след това въздъхна, тежко и продължително.
– Лягай си, Алиса. Ще говорим утре сутринта.
Тя нежно допря челото си до моето и после затвори вратата между нас.
Над мен се спусна рязка тишина. Звук на жилище, отделено от шумния град, вакуум на богатство.
Отидох в кухнята и с чувството, че съм крадец, започнах да тършувам в шкафчетата в тъмнината.
– Какво чувам? Катеричка, която търси лешници?