– В какъв смисъл?
– Персонажите започнаха да използват вратата, за да се измъкват от приказките си. Те обичат да се забавляват и да правят злини в твоя свят.
– Но каква беше вината на Алтея?
– „Приказки от Пущинаците“ – горчиво каза Джанет. – Тя взе част от тъканта, съставяща този свят, и я помести в книга, която беше отпечатана и разпространена в целия свят. Хората четяха приказките, запомняха ги, разказваха ги и ги преразказваха един на друг, сънуваха ги. Между световете бяха изградени нови мостове – несигурни, ненадеждни и неконтролируеми. Повечето бяха еднопосочни, разкъсвания в тъканта, през които любителите на приказки идваха тук. Така и не разбрах защо вратата на Краля на трънаците се оказа толкова трайна, но сега знам: защото тя води към „Лешниковата гора“ на Алтея.
– Тя се е опитвала да я охранява – казах, без да знам защо защитавам Алтея. – Мислела е, че ако остане на едно място и се изолира там, това ще бъде по-добре, отколкото да разпространява вратите из целия свят
– Ако наистина беше толкова съзнателна, Алтея щеше да се самоубие – безцеремонно заяви Джанет. – Имали сме млади бегълци, десетгодишни момиченца, обсебени от вълшебните приказки, и сега са обречени да живеят в периферията им.
– Не може ли Тъкачката на сюжети да направи нещо? Да ги изпрати у дома?
– Мислиш ли, че тя отново ще поеме този риск? Тя има достатъчно грижи, за да се опита да поправи сторената злина. Единствените, които Тъкачката изпраща навън сега, работят за нея и се мъчат да очистят света от вредите на Алтея. Малцина от изгубените намират пътя обратно за дома. Слугите на Тъкачката издирват екземпляри на книгата на Алтея и ги унищожават. Но умишлено или не, Алтея се превърна в малка Тъкачка. Предполагам, че тя не умее да контролира това. Дори всички екземпляри на глупавата є книга да станат на пепел, тя пак ще продължи да служи като мост.
– Мисля, че е искала да се самоубие – казах тихо. – Затова се е опитвала да ме върне тук – защото докато съм била извън обсег, тя не е можела... – Млъкнах изведнъж, защото се сетих, че именно това не е необходимо да знаят за мен. Думите заседнаха на езика ми и опариха стомаха ми, когато ги преглътнах.
– Опитвала се е да те върне? Какво искаш да кажеш? – Джанет ме изгледа изпитателно като териер.
– Тя... – Хванах се за корема. – Не е ваша работа!
– Напротив. Отговори и болката ще спре. Коя си ти?
Болката в корема ми спря веднага, щом изхлузих ръкавиците си и ги сложих на коленете си. Приличаха на ръце на труп, страшни и безкръвни, но някак чувстващи, гъвкави, живи. Ингрид ахна толкова силно, че ми стана смешно, и застана пред Джанет, предпазвайки я с тялото си. А Джанет ме погледна така, сякаш бях Коледа и Четвърти юли, слети в едно.
– Боже мой! Ти не си ничия внучка! Ти си завърнал се блуден персонаж! Нищо чудно, че тя те е изпратила тук!
– Знаеш коя съм?
– Всички знаят коя си. Ти си почти толкова лоша колкото Алтея. Ти също разкъсваш пролуки в завесата, като се движиш в този свят, и навсякъде отваряш врати за чудовищата. Разбира се, те не могат да останат дълго там, където се намират. Никой от персонажите от приказки не може освен теб. – Очите є бяха удивително живи и сякаш през тях виждах как работи мозъкът є. Изведнъж си я представих двайсет и шест годишна, красива и енергична, как изтръгва от хората информация за вратите между световете. – Трижди-Алиса, как го направи?
– Нищо не съм направила. Моята... Ела. Тя е дъщерята на Алтея. Взела ме е от Гората по средата на пътя, когато съм била бебе. И после избягала с мен. Често се местехме, защото ни се случваха лоши неща, ако се задържахме твърде дълго на едно място. Какво искаше да кажеш с това, че разкъсвам пролуки в завесата?
– Ела Прозерпина. Помня, че чувах за нея още преди да те вземе. Горкото момиче израсна, прекарвайки половината си време в Гората по средата на пътя, между двата свята, и беше съвсем дива. Вероятно вече е полудяла. – Очите є се отвориха широко, когато видя изражението ми. – О! Каква съм глупачка. След толкова много години... Ела сигурно ти е като майка.
– Тя е моята майка. – Болеше ме, когато мислех за Ела. Представих си крехката є фигура, винаги прекалено кльощава, изящното є лице и черната є като въглен коса, наследена от покойния є баща... Животът є, разбит на три парчета, две от тях – тайна: строшеният ребус на „Лешниковата гора“, опасните покрайнини на Пущинаците и бягство, което само по себе си беше капан – живот на беглец по пътищата.
– Да. Разбира се. Не може да не ти е станала майка, след всичко, което е направила за теб. Да те вземе и да те запази невредима от Пущинаците. Колко интересно. – Хладните очи на Джанет блуждаеха някъде в празното пространство. – Ти знаеш ли твоята приказка, Трижди-Алиса?