Първото, което направих, беше да седна и да се съблека. Белотата беше плъзнала малко по-нагоре по раменете ми, но още не беше стигнала до шията ми. Все още можех да я скрия. Изправих се бавно, сякаш от рязкото движение ледът можеше да се разпространи по гърдите ми. Предполагах, че скоро и това ще стане, колкото и внимателно да се движа. Леко допрях два пръста до гърдите си и почувствах, че сърцето ми е леко замръзнало, като уста, когато глътнеш нещо твърде студено.
От съседната стая се чуваше дружеският разговор на Джанет и Ингрид, които приготвяха закуска, разговаряха тихо и се смееха. Когато влязох, Ингрид тутакси скочи и ми даде голяма чаша с нещо, което приличаше на кафе, но миришеше и имаше вкуса на каша от елда. Тя ме гледаше предпазливо, сякаш можех да смразя сърцето в гърдите є или да изплюя диаманти.
Указанията на Джанет за намирането на Тъкачката бяха отчайващо неясни.
– Покажи присъствието си в този свят и Тъкачката сама ще те намери – каза тя. – По всяка вероятност тя вече знае, че си тук.
Липсата на всякакви описания на Тъкачката все още оставяха в мен убеждението, че се отправям на среща с по-лош кошмар от този на Рон Уизли20.
– Значи да вървя и с пълно гърло да крещя: „Аз съм Алиса! Върнах се!“
– Не ставай смешна! – възкликна Джанет, Ингрид се стресна и ме погледна ужасено, сякаш очакваше, че ще се обидя. – Само следвай интуицията си, почувствай този свят. Няма значение къде си прекарала живота си. Ти си част от този свят. Престани да се смяташ за туристка.
Тя ми даде чиста туника, с която да заменя скъсаните си, отвратителни дрехи, но отказах да се разделя с джинсите си. С тях все още се чувствах като човек. По-земна. Най-после излязох от къщурката, благодарно прегърнах Джанет на прощаване – което изнерви Ингрид – и тръгнах. Двете жени застанаха на прага като родители, които изпращат детето си на училище.
Отправих се към дърветата, които поклащаха клони и шепнеха в чистата утринна светлина. Когато се приближих до тях, шепотът им се превърна в думи.
Не насам. Не насам.
Заковах се на място. В крайниците ми плъзна приятно чувство на освобождение, каквото вероятно дърветата изпитват през пролетта, когато соковете им се размразяват и потичат по-бързо. Когато присвиех очи, можех да различавам лица в кората на дърветата – весели, мъдри, приятни. Примигах и видението изчезна, но чувството остана. Следвайки някакъв вътрешен компас, аз се обърнах с гръб към гората, върнах се към къщурката и я подминах.
Домът на Джанет и Ингрид се намираше сред обработваеми земи. Не знам какво беше разстоянието в акри, но за да прекося това пространство, ми трябваха десетина минути. Имаше зеленчукови градини с пълзящи растения, овощна градина, някакви селскостопански постройки и дълги ливади, където пасяха кози, които ме гледаха с продълговатите си очи. Имах чувството, че могат да говорят, ако искат, но явно нямаше какво да ми кажат.
В края на имота видях ниска бяла ограда, а зад нея – черен път. Прескочих оградата и завих наляво. Покрай мен на велосипед мина момиче със срязани къси панталони. Когато се обърнах да погледна след нея, видях, че тя също ме гледа през рамо.
Край пътя растяха зелени храсти. Опитах се да изчистя съзнанието си от всичко и да се вкопча в чувството, което ме беше насочило по тази пътека, с променлив успех. Не бях добра по медитация, колкото и често да ме караше Ела да я практикувам. Долових солен мирис във въздуха и за малко не тръгнах към него. Някъде наблизо имаше вълшебно море. Но интуицията на Пущинаците, която се събуди в мен, ми каза, че това не е мястото, където трябва да отида.
Веднъж между дърветата съзрях жена, която приличаше на сомнамбул, красива и с кървавочервена сватбена рокля. Прихлупените є очи ме погледнаха с интерес и тя леко кимна. Това ме изпълни с глупаво удоволствие. „Сякаш един собственик на тойота приус кима на друг“ – помислих си, но беше нещо повече от това. От вчерашния ден нещо в мен се промени: вече не се чувствах чужда. Когато земята изведнъж започна да се спуска и стъпих в гъста трева, изпъстрена с кремаворозови цветчета, очите ми познаха и поляната, и цветята. И когато видях спящо момче, цялото в бяло, което притискаше до себе си сребърно огледало, изпитах чувството, че го бях очаквала. Въздухът около него беше изпълнен с магия и трептеше като мираж над горещ асфалтиран път. Пристъпих на пръсти покрай него и се качих нагоре.
Минах покрай няколко къщурки, зелена палатка от военен тип за всички сезони и колиба, направена от разцъфнали клони. В колибата седяха две дългокоси деца от неопределен пол, които се вгледаха в мен с безнадеждни очи. Ускорих крачка, защото си помислих, че те са персонажи от приказки, но когато се скриха от погледа ми, вече не бях толкова сигурна. Видях таверна в стил късна английска готика на поляна с избуяла трева и спрях – не знам дали от любопитство или инстинктивно.