Съдейки по слънцето, още не беше пладне, но заведението беше пълно. Влязох и по-малко от половината клиенти си направиха труда да обърнат глави към мен.
Това несъмнено беше бар на бегълци. Посетителите приличаха на небогати туристи в европейско общежитие, примесени с участници в средновековен фестивал. Видях маратонки „Конвърс“, раници, шаячни поли и джинси. Момиче с туника подобна на моята държеше в ръката си допотопен сгъващ се мобилен телефон и прокарваше палец по него, сякаш беше талисман за късмет.
Барманът беше едър мъж с африканска риза и внушителна кестенява брада. Когато се приближих до бара, той си подсвиркваше песен на „Бийтълс“.
– Здравей. Какво да бъде? – попита барманът.
Реших, че акцентът му е френски. С лек примес от Пущинаците.
– Какво предлагаш?
Той ме погледна жадно.
– Новодошла си, нали? – Гласът му беше силен и аз забелязах интереса към мен, който пробяга по присъстващите в стаята. – За теб имам кафе, истинско кафе, но само ако можеш да платиш.
Машинално бръкнах в джобовете си, които бяха празни.
– Не с пари – поясни барманът, – а с информация.
– За какво? – попитах предпазливо.
Мъжът повдигна черна вежда и се наведе над бара. На външен вид приличаше на персонаж от приказка, но въздухът около него беше обикновен, лек и прозрачен и не миришеше на нищо друго освен на бира и пот.
– За света, разбира се. За нашия свят.
Бях си сложила ръкавиците и бях дръпнала ръкавите си над тях.
– Какво искаш да знаеш?
– Като начало, от коя година идваш. След това ще получиш по едно безплатно питие за всяка песен след 1972 година, която можеш да изпееш от началото до края. И по едно безплатно ядене за всяка песен, която ми разрешиш да запиша.
– Остави я на мира – каза втора барманка, която се беше навела зад бара, и сега се изправи. – Ново правило на заведението: не се нахвърляй на новодошли до второто им идване в бара.
Барманката ми се усмихна. Имаше златисти коси и носеше традиционна немска рокля със стегнат корсаж, който повдигаше гърдите є, и широка пола. Приличаше на момичето на етикета на бирата „Сейнт Паули Гърл“.
– Първото питие е от заведението, новачке – каза тя.
– Но не кафе – възрази брадатият. – Кафето го пазя за сделки.
– Добре. Тогава чай? – Барманката се обърна и започна да налива, преди да отговоря. Чаят беше прозрачна течност, зеленикава като безалкохолната напитка „Маунтин Дю“. Миришеше на борови иглички, но вкусът му беше приятно мек.
– Благодаря – отвърнах и се опитах да откъсна очи от повдигнатия є бюст. Барманът не положи същите усилия. Той я гледаше открито, когато тя прескочи бара и започна да събира чаши и чинии от разнебитените маси, а след това ми заговори шепнешком:
– Сериозно. Коя година е сега?
Казах му и челюстта му увисна.
– О! – храбро възкликна той. – Е, добре. Донесе ли някакви книги със себе си?
Барманката го чу, завъртя очи и изчезна през врата зад бара.
Разказах му сюжета на „Хари Потър“. И после – „Златният компас“. Мъжът ми наля една след друга две халби безплатна, жълта като масло бира, която имаше вкуса на киви, и аз дрезгаво изпях три песни, за да ме запише на грамофона си – „Мирише на младежки дух“ на „Нирвана“, „Свлачище“ на „Флийтуд Мак“ и „Били Джийн“ на Майкъл Джаксън. Грамофонът, сглобен от подръчни материали, изглеждаше от времето на Александър Греъм Бел – хитроумно устройство с хаотично преплетени жички и тънка игла на рамото, която дращеше върху плоча от мек метал.
Барманът забеляза, че гледам грамофона.
– Нямам представа как работи – призна той, обърна го и ми показа празната му вътрешност. – Не би трябвало да работи.
В това време около нас се беше насъбрала малка тълпа. Имаше жена с бронзов загар и сънен вид, сякаш току-що се беше събудила. Веднага разпознах в нея бивш персонаж от приказка. Придружаваше я момче на петнайсетина години със стилни очила с пластмасови рамки. Старец с ретрокостюм изпи безброй чаши яркозелен чай и внимателно ме слушаше как пея, сияейки в усмивка с цвета на пергамент. Имаше и двама боси пънкари, които сякаш току-що бяха дошли тук от фестивала „Бърнинг Мен“ – и яко ме раздразниха. Лицата им бяха застинали в еднакво изражение на нирвана, но очите им бяха кръвясали. Флората тук може и да се отличаваше от земната, но във всеки случай наблизо явно растеше нещо, с което можеше да се надрусаш.