Хората идваха и си отиваха и барманът, който се казваше Ален и се оказа швейцарец, ми поднесе питка и яхния с месо, подправена с нещо, което заседна на гърлото ми. Сенките над бара се удължиха, докато накрая той въздъхна и взе от пода кожената си чанта.
– Трябва да тръгвам – каза. – Ти къде ще нощуваш? Пак ли при Джанет?
Бях му казала откъде съм дошла, но не бях обяснила къде отивам. Той, както и всички други в бара, изглежда, познаваше Джанет.
Повдигнах неопределено рамене и се напрегнах, опитвайки се да събудя интуицията, която ме беше довела тук. Чувството трепна и се съживи, изгубено за известно време в алкохол и разговори. Бях задържала ръкавиците на ръцете си и това почти ме накара да забравя, че не съм една от тези хора. Но всъщност те не бяха моят народ. И това не бяха моите Пущинаци – докато не успеех да измисля как да стана бивш персонаж от приказка.
Ами ако не успеех да се измъкна?
„Мога да остана такава, каквато съм.“ Мисълта се появи като призрак от онази част на разума ми, която влезе в Пущинаците с лекота, като нож в масло. Тя донесе страх, но под него имаше и нещо друго: отстъпление, копнеж да се предам и да се приема такава, каквато съм. След живот на постоянно бягство, медитиране, броене и вкопчване в ръцете на Ела в усилие да се задържа на повърхността на океан от гняв...
Помислих си, че мога да остана. Само ако се откажех от вярата, че някъде там ме чака Ела.
Но ако се откажех от тази вяра, щях да потъна завинаги.
Ален си тръгна и русокосата барманка нареди на масите къси свещи, сякаш беше в бруклински ресторант и се приготвяше да сервира вечеря. Но докато я наблюдавах, осъзнах, че тя прави още нещо. С ръцете є ставаше нещо – някаква странна игра на светлината. Докато се движеше от маса на маса и поставяше свещите, тя рисуваше с пръстите си във въздуха сложни фигури, сякаш пишеше думи или тъчеше, или играеше с конец. Един по един хората на масите ставаха и си тръгваха, без да проронят нито дума. Взимаха нещата си, оставяха пари и се изнизваха в нощта.
Когато излезе и последният посетител, барманката въздъхна, махна шнолата от косата си и започна да масажира главата си, когато косите є се разпиляха на раменете. Косите є бяха дълги и прекрасни, като на принцеса от вълшебна приказка. И аз бих имала такива коси, ако ги оставех да пораснат.
Жената седна на високото столче до мен и потупа с пръст ръкавицата на ръката ми.
– Здравей, Трижди-Алиса.
Гласът є беше гърлен и тих и дори през ръкавицата докосването є ме изгори с блед огън от връхчетата на пръстите до раменете.
Изхлузих ръкавиците и протегнах пръсти. Кокалчетата ми изпукаха.
– Предполагам, че те търся.
Тя се засмя.
– Аз те търся много по-отдавна.
Сега, когато тя вече не се преструваше на барманка, я видях наистина. Почувствах силната є енергия – толкова неукротима, че въздухът около нея трептеше. Очите є бяха близо до моите, съсредоточени, две огромни сини чинии, които поглъщаха светлината. Не си позволих да откъсна поглед от нея.
– Какво направи, че накара всички да си тръгнат? Магия ли беше?
– Не, нищо толкова предсказуемо. Аз само... леко коригирах сюжета. Направих така, че във всеки да се появи причина да си тръгне.
– Тогава контролираш всички тук? Не само персонажите от приказки?
Тъкачката на сюжети се подпря на лакти и придърпа към себе си халба с нещо пенливо от другата страна на бара.
– Не е необходимо да контролирам всички, най-малко персонажите. Щом веднъж ги пусна в света, те вървят като навит часовник. Действат сами по себе си като самостоятелен двигател. – Тя ме погледна. – Е, в повечето случаи. Аз следя нишките на историята да не се объркат, кралствата да останат разделени едно от друго и се грижа приказките да имат пространство да се разгърнат. Но ти... – Тъкачката сви показалец като пистолет и го насочи към мен и аз се зачудих за момент дали в Пущинаците има пистолети. – Ти си засечка в часовниковия механизъм. Твърде много ли ще бъде да се надявам, че си се върнала да завършиш приказката си?
Изведнъж осъзнах, че Алтея говореше за нея. Онази, която не позволявала на Алтея да умре, онази, която я разочаровала и горчиво съжалявала, че я е пуснала да си отиде един ден. Тя не би направила една и съща грешка два пъти.
– А мога ли? Мога ли да завърша приказката си? Ако това е всичко, което ти е нужно, за да ме пуснеш след това, ще го направя. – Не знаех какво точно обещавам, нито какво може да означава това, но думите є загатваха някакви ограничени действия. Сякаш можех да сключа сделка.