Тя ме измери с поглед – преценяващо и делово, сякаш бях парче плат или чаша за кафе. Това изражение продължи само секунда. След това погледът є омекна и се изпълни със съчувствие.
„Не є вярвай“ – помислих си, въпреки че това вече беше ясно.
– Когато завършиш една приказка – търпеливо каза Тъкачката, – тя започва отначало. Докато аз не престана да я разказвам. И докато се разказват, приказките създават енергията, която движи този свят. Те държат звездите на небосвода. Те карат тревата да расте.
– А ти персонаж ли си? Или бивш персонаж?
– Аз не съм от тук. Не съм и от там – добави тя, преди да успея да попитам.
Тогава тя беше от някакво трето място. Тази мисъл докосна съзнанието ми. Представих си цяла вселена от светове, реещи се в неизмеримо грамадно пространство, като зърна леща в пепел. Видението излъчваше такава самота, че сърцето ми се сви от болка.
– Ще ме пуснеш ли да си отида у дома? – прошепнах.
– О, Алиса. – Съжалението в гласа є прозвуча искрено. – Погледни се. Виж ръцете си. Знаеш, че това скоро ще стигне до мозъка ти. До сърцето ти. Кралят и кралицата твърде дълго чакаха да се завърнеш. А казват, че липсата на развитие е много по-лоша, отколкото животът в сюжет. – Тъкачката се засмя, сякаш беше казала нещо смешно.
– Ти каза, че приказките действат, докато ги разказваш – заговорих отчаяно. – Не можеш ли да решиш? Да престанеш да разказваш моята и да ме пуснеш да си вървя?
– Какво от видяното от теб в Пущинаците те кара да мислиш, че съм добра? – Тя изпи половината от бирата си на един дъх и се наведе напред. – Веднъж направих услуга на една жена, самата тя Тъкачка по свой начин – имам слабост към колегите си – и виж докъде ме доведе това. Правилата съществуват с причина. Но. Но! – Тъкачката вдигна показалец. – Не можеш да завършиш приказката си, но можеш да я промениш. Технически казано, можеш. По силите ти е да избереш друг край и да я разбиеш отвътре. Ако не затвориш кръга, ако не є дадеш правилния край, приказката може да те пусне. На теория.
– Мога да го направя – заявих веднага. – Ще го направя. Ако успея, ще си отида ли у дома?
Тъкачката подпря с длан брадичката си, съзерцавайки ме с жив интерес, сякаш бях обект на сложен експеримент.
– Това е едно голямо „ако“. Но да, възможно е да си отидеш у дома. Ако избереш именно такъв край.
– Как да го направя? Откъде да започна?
– Откъде започват всички приказки? Имало едно време... Започни... от там.
Хрумна ми, че Финч така и не ми разказа до края моята приказка.
– Ами ако не знам как завършва приказката? – попитах. – Имам предвид „Трижди-Алиса“?
– Може би така шансът ти за успех ще бъде по-голям. Или по-вероятно е краят сам да те намери. И след това ще започнеш отначало. Но дори ако успееш и ти оставиш този свят зад себе си, помни, че времето в него работи различно, отколкото мислиш. Няма гаранция, че ще познаеш света, в който се стремиш да се върнеш.
Представих си летящи машини и политици-роботи, Ела отдавна мъртва, а аз – реликва от време, познато само в книги.
– Но има ли някакъв шанс да успея да се върна в своето време? – попитах жално. – Макар и малък?
Тъкачката на сюжети ме погледна така, сякаш знаеше как ще завърши приказката ми – по повече начини от един, – но е любопитна да види как ще се разгърне от само се. Тя допи напитката си и стана.
– Ела с мен.
20. Герой от поредицата на Дж. К. Роулинг за Хари Потър, който най-много от всичко на света се страхува от паяци. – Б. пр.
27.
Последвах я, оставяйки ръкавиците си на бара. И без да се поглеждам, знаех, че ледът се разпространява, защото усещах хладно боцкане по кожата на врата си.
Тъкачката ме заведе зад бара и минахме през люлеещите се врати. Мислех, че това е служебно помещение, каквото имаше в „Соленото куче“ – с кашони, закачалки и може би разхвърляно бюро.
Но люлеещите се врати ни изведоха право на калдъръмена улица – безлюдна и осветена от луната, надвиснала над покривите на къщите. На отсрещната страна имаше витрина на магазин, озарена от меката светлина на свещи. Играчките зад стъклото блестяха на пламъците им. На витрината имаше кукли, музикални инструменти и езеро от лъскав си метал, пресечено от дъгите на кънките на мънички тенекиени кънкьори. Маски, обръчи, красива кукла със старинни дантели и лице от лакирано дърво. В средата на всичко това се издигаше макет на замък, който приличаше на сватбена торта. Съзрях движение през мъничките му прозорчета. Пристъпих по-близо, но Тъкачката препречи с ръка пътя ми.