– Не се вълнувай прекалено много. Това не е твоята приказка.
Докато се обръщах, в мрака зад витрината с играчките помръдна нещо – фигура, твърде дълга и тънка, за да е човешка. Бързо се дръпнах назад и последвах Тъкачката.
На стената на бара бяха подпрени два велосипеда. Тя се качи на единия, а аз – на другия. Велосипедът беше старинен, адски тежък и с меки, недостатъчно напомпани гуми.
– Карай тихо – прошепна Тъкачката. – И не се намесвай в нищо.
Предупреждението беше полезно. Селото, през което минахме, спеше, но беше пълно с немалко бодърстващи същества.
Минахме покрай къща, надвиснала толкова ниско над пътя, че сякаш парцелът є беше отеснял за нея. Под стрехите є като мъгла се движеха три жени, които протегнаха ръце и драскаха с нокти по прозорците. Едната ме погледна с очи като бледи стъклени топчета и аз завъртях по-бързо педалите. Няколко улици по-нататък, на самия край на покрив, лежеше дребна фигура, облечена с нощница. Ръцете є бяха протегнати към луната, а единият є крак висеше надолу, поклащайки се във въздуха. Видях я само за момент и се зачудих дали не е Ханза.
В края на селото се намираше най-голямата и хубава къща. Зад нея имаше дълга, осветена с факли градина. Там крачеше напред-назад едно момче, държеше се за главата и говореше с някой невидим. Около него забелязах слабо колебание на въздуха – още малко и щях да видя с кого или с какво говори, но ние бързо минахме покрай него и пак се озовахме в мрак.
Пътят, който ни изведе извън селото, блестеше от червена мокра глина. Луната се отразяваше в нея под странни ъгли и хвърляше лъчи право в очите ми.
– Не се отклонявай от пътеката, каквото и да видиш в гората – предупреди ме Тъкачката.
Гласът є се беше променил. Тя пак беше фигура на велосипед, която караше пред мен, но говореше ниско и дрезгаво и беше увеличила размерите си.
Тя ми се ухили и видях бели зъби и сурово, непознато лице.
– По-добре е да не минавам през гората в облика на сервитьорка в таверна. Това е твърде голямо изкушение за някои от тъпите персонажи.
Втренчих се в гърба є, очаквайки нови промени, но после гората привлече вниманието ми. Дърветата се събудиха, когато усетиха Тъкачката. Размахаха клони и изпълниха въздуха с гъст мирис на смола от дишането си. Миризмата нахлу в носа ми и под кожата ми, раздразни ме и ме накара да си задам въпроса защо следвам тази непозната в гора от вълшебна приказка.
„Заради Ела – напомних си. – За да завърша моята приказка.“
Чувствах обаче, че тя е много далеч.
Пътят се промени – сега стана от бели камъни и се стесни, извивайки се като огърлица между кипящите корони на дърветата. Облях се в пот и по кожата ми полепнаха листа, които избеляваха веднага щом паднеха. Върху Тъкачката не падна нито един лист.
От гората изведнъж се разнесе биене на метроном, което изпълни гърдите ми като удари на сърце и наруши ритъма на дишането ми.
– Какво е това?
Тъкачката рязко удари спирачки и спря встрани от пътя. Спрях до нея и погледнах лицето є. Сините є очи бяха същите, но чертите є бяха груби и притъпени.
– Не гледай мен, гледай пътя.
По пътя от бели камъни, заемащо цялата му ширина, се зададе шествие. Отпред и отзад имаше ескорт от мъже с военни униформи, които яздеха едри черни коне. Между тях два коня носеха паланкин. Изтръпнах, когато видях как се задъхваха под тежестта му, а после рязко си поех дъх, щом видях какво има в него.
Там имаше жена, толкова красива, че изглеждаше като зрителна измама. Главата є беше обръсната и не носеше никакви накити, така че нищо не отвличаше и не спасяваше гледащия я от лицето є. Погледнах я от един ъгъл и после от друг, наблюдавайки го как се променя като холограма. Ледът бавно плъзна към гърлото ми.
Не можех да дишам, а тиктакането на метронома ме влудяваше. Разнасяше се от жената в паланкина. Жена в бели сватбени одежди, която тиктакаше като часовник. Красивата є гола глава бавно отброи дванайсет удара, обърна се и очите є се втренчиха в мен.
Тъкачката застана между нас и сложи на гърлото ми топлите си ръце. Ледът отстъпи от допира є и отново можех да дишам.
– Още не, Трижди-Алиса – прошепна тя.
Всмукнах през зъби леденостуден въздух. Още не?
Тъкачката се отдръпна и шествието премина.
– Още не? – попитах. – Какво означава това?
– Означава, че единственият път навън минава отвътре. През гората, през приказката, през болката. Нима мислеше, че ще получиш безплатно онова, което искаш?
Успях да се овладея.
– Може ли поне да ми кажеш къде отиваме?
– Казах ти. „Имало едно време.“