Стъпих отново на белите камъни на освободения път, бутайки тежкия си велосипед.
– Какво изобщо това... И защо с велосипеди? Няма ли да е по-бързо, ако яздим коне?
– Конете са непредсказуеми – уведоми ме Тъкачката. – Дори за мен. Имат склонността да се превръщат в персонажи от приказки на половината път. – Тя се обърна и насочи пръст срещу мен. Лицето є беше ядосано и напълно човешко. – Никога не се доверявай на кон от Пущинаците.
Продължихме да въртим педалите. Краката ми се умориха, после се схванаха и след това отново се умориха, докато карахме по дълго тихо пространство, което ми се стори безкрайно. По едно време видях лице, което ме наблюдаваше между клоните. Беше там и изведнъж изчезна. Очите му бяха тъжни и чувствителни. Едва след известно време осъзнах, че не е човек, а мечка. Стоеше изправена на задните си крака и оглеждаше пътя.
В най-тъмното време на нощта, когато луната се изтъни в ивица, завесата от дървета вдясно от нас се раздели и разкри езеро. Водата беше гладка като огледало и плътна като живак и лежеше неподвижно между бреговете. Тук-там под повърхността є проблясваше нещо, оставяйки дири от зелени и пурпурни искри, или се мяркаше бяло петно, което приличаше на човешка риза или на плаваща маса от рибешки перки. Бледи длани на същества, които се притискаха нагоре, сякаш под долната страна на лед. Студът в мен се разпространи надолу и премина през бедрата ми. Стомахът ми се сви и коленете ми пукаха с всяко завъртане на педалите. Най-после водната повърхност свърши и започна редица дървета, обсипани с блестящи черни цветове.
Точно преди разсъмване чух сред стволовете пукот на факли и долових мирис на пушек. И после се разнесе музика – дива и тъжна мелодия, която се изплъзваше като избледняващ сън всеки път, когато съзнанието ми се опиташе да я улови. Намалих скоростта, за да я чуя и да се опитам да определя какъв инструмент я свири.
Не беше музикален инструмент, а глас – извисяващ се и заглъхващ като прибой, който смълча дори дърветата. Наклоних назад глава, за да видя небето.
И после изведнъж до мен се появи Тъкачката. Завъртя очи, запя с пълно гърло „Жълтата подводница“ и силно ме тупна по гърба.
– Напред! – извика тя. – Къде е родовата ти гордост? Ти не си каква да е тъпачка бегълка! Ти си Трижди-Алиса!
Последвах я, борейки се с гнева, който пулсираше в главата ми. Когато се отдалечихме достатъчно, най-после почувствах, че опиянението от музиката преминава и ме оставя леко разтреперана.
В края на нощта гората свърши, изостряйки се като кинжал. Белият път се превърна от тясна ивица в широка бяла лента. Луната се скри и слънцето се издигна над хоризонта, но в един сияен момент двете светила се срещнаха в небето, предизвиквайки фойерверк от светлина, който ме изпълни с прилив на радост.
Докато Тъкачката не зави към замъка.
Дом.
Думата изплува от същото пренебрегнато място в съзнанието ми, което знаеше името на Краля на трънаците и разпозна контурите на този свят, така както бих познала очертанията на собственото си тяло в мрака.
Замъкът приличаше на захвърлена играчка. Пътят го опасваше в кръг, като река остров. Дворецът се издигаше насред пътя, изграден от същия бял камък. Целият беше осеян с кули и тъмни прозорци и тук-там бяха запазени останки от скали. В средата имаше тясна кула с хоризонтални бойници. Всичко беше забулено в пелена от мъгла, която се виеше и сякаш дишаше.
Забих пети в пътя. В гърлото ми се надигна горчив жлъчен сок.
Тъкачката се засмя и аз се стреснах и отстъпих назад. Тя отново се беше променила. Лицето є беше меко и кръгло, а косата є беше подстригана по-късо от моята. Беше с рицарски доспехи.
– И все пак – каза Тъкачката, сложила ръка върху дръжката на къс меч, – не може да излезеш, без първо да влезеш. Влез в „Имало едно време“, Трижди-Алиса.
Последните є думи породиха ехо, дълъг отзвук, и се размазаха, сякаш за да прикрият истинските си намерения.
Не є вярвай. Но сърцето ми забави ритъма си и разумът ми не намери спасителен изход.
Мъглата въртеше и се вихреше вътре в себе си, движейки се като пара над горещ чай. Около мен закръжи черна сянка, ореол на мигрена, стеснявайки се като конус към заострените очертания на силуета на замъка. Забутахме велосипедите към него. Не можех да си спомня кога бяхме спрели да ги караме. Съзнанието ми беше странно празно.
Задното колело на велосипеда на Тъкачката тихо пърпореше, сякаш му пречеше нещо. Наведох се и видях карта за игра, заклещена между спиците.
От картата ме погледна лицето на Дважди убитата Катрин. Всъщност бяха две лица, огледално обърнати едно към друго, като образ на карта на дама. На горната половина тя изглеждаше сякаш току-що се беше нахранила и ярка, а на долната – измъчена и изнемощяла, с бяла ивица в косите като на скункс.