Тъкачката грабна картата и я скъса на две.
– Бегълци – измърмори тя. – И техните идиотски шеги.
При вида на жестокото лице на Катрин аз дойдох на себе си. Сянката около мен стана прозрачна и видях слънчеви петна от оранжева светлина върху белия камък и извивките на буренясали градини около замъка. И собствените си ръце, които се подаваха от ръкавите на туниката като крайници на плашило, направени от лед.
– Ела – промълвих. – Мамо.
Тъкачката ме изгледа изкосо.
– В приказката ще влезеш само ти. Останалите нямаме работа там – каза тя. – В момента ти трябва да се избавиш от другия си живот, в противен случай ще чувстваш мириса му върху кожата си. – Тъкачката ми отправи усмивка, която би трябвало да ме заблуди, но раменете ми се изправиха сами, готови за отбрана. – Те ще завиждат. Най-бързият начин да сложиш край на това, е да го започнеш, а такова начало няма да ти помогне много, нали?
Бях озадачена от снизходителния є тон. Най-бързият начин да сложиш край на това – сякаш тя вярваше, че мога и че ще успея. Но Тъкачката не вярваше. Никога не беше вярвала. Не ме беше довела тук за това.
Тя беше тъмничар, който ме връщаше обратно в килията, и аз є позволявах да го направи. Бях подведена от идиотската примамка, че някъде вътре е скрит ключ.
Замъкът се уголеми, докато се приближавахме. Главата ми се замая и изпитах чувството, че се смалявам. Очертанията на замъка се изостряха, но всичко останало се изглаждаше и затъмняваше: мирисът на зеленина, цветен прашец и дъжд, утринният привкус на пушек. Птичите песни и ветрецът станаха някак тенекиени, сякаш ги слушах през некачествени тонколони, и когато влязохме във вътрешния двор на замъка, утихнаха.
Вдъхнах дълбоко въздуха, за да почувствам вкуса му на езика си, но нямаше вкус. Замъкът беше мъртво място.
– Не е мъртъв – каза Тъкачката – Само е спрял. Едно зъбчато колело липсва от механизма му.
Стреснах се и се уплаших.
– Как разбра...
Тя нетърпеливо поклати глава.
– Колкото по-скоро започнеш, толкова по-бързо ще приключиш.
Осъзнах, че Механичната невеста на паланкина имаше очите на Тъкачката. Ако Тъкачката създаваше всичко тук, беше ли направила някои от нас по свой образ и подобие? Тя умееше да сменя лицата си, но не можеше да се отърве от очите си.
Примигах и после видях ръката си, която отваряше вратата на „Лешниковата гора“. И ръката си тук и сега, която отваряше високите каменни порти на замъка.
28.
Първото, което чух, беше музика. Трескав, дисонантен фрагмент от две ноти, повтарящ се отново и отново. Влязохме в преддверие, високо и огромно като физкултурен салон. Позлатените украшения в ъглите бяха омекотени от някакви тъмни мъхести петна, които приличаха на птичи гнезда. Около маса с формата на буквата „П“ в средата на залата седяха хора. Ядяха, смееха се, шепнеха си един на друг и разрязваха късчета месо в чиниите си. Там беше и източникът на кошмарната музика: мъж с мръсни зелени дрехи и къдрава черна коса, който свиреше на цигулка. По-скоро стържеше ожесточено по струните с отривисти движения, които изглеждаха болезнени.
Вцепених се и Тъкачката на сюжети ме побутна по гърба.
– Не се страхувай. В този замък най-страшните неща сме ние.
Запромъквах се напред, сякаш се движех във вода. Очаквах всеки момент цигуларят да се обърне и да спре да свири ужасяващата си песен. Той обаче не го направи. Никой около масата не ни обръщаше внимание – на Тъкачката с рицарските є доспехи и на мен с джинсите ми. Неправилността на движенията на хората запълзя по кожата ми и в един внезапен, страшен миг на прозрение осъзнах защо.
Те бяха заковани. Всичките до един. Движеха се като пеперуди, забодени с карфица, повтаряйки отново и отново последното си потрепване на свобода.
Измъченото свирене на музиканта на едни и същи безумни ноти. Жената с тежък накит на главата повдигаше ножа към устата си после го спускаше, отново и отново. Мъжът, който отмяташе глава назад и се смееше – един и същ безкраен смях, стържещ сухо по гърлото му, което сигурно беше изранено и кървеше. Бавно заобиколих музиканта и застанах пред него, за да видя лицето му. Главата му беше наведена над цигулката и черните му къдрици бяха паднали като завеса над лицето му, но въпреки това видях очите му – тъмносини и изпълнени със страдание.
Аз направих това. Моето заминаване направи това с тях. Откъснах поглед от очите на цигуларя като разпаряне на парче плат. Но сега видях всичките тези очи: всички погледи в залата бяха приковани в мен като прожектори. Десетки движещи се острови на страдание, ужас и молби, докато ядяха, разговаряха и се смееха. Повтарящото се мърморене на гласовете им се извиси над скрибуцането на цигулката като бръщолевене на болни в лудница.