Имах чувството, че потъвам, и Тъкачката ме измъкна, като леко се усмихваше.
– Не им обръщай внимание – измърмори тя. – По време на седемнайсетгодишното ти отсъствие те се държаха някак. Ще издържат още една-две минути.
Седемнайсет години. Седемнайсет години в този кошмар. Сега се зарадвах, че времето тук работи различно. Може би те го усещаха по-бързо, като време, минаващо в сън.
Отблъснах ръката на Тъкачката от рамото си.
– Можеш да им помогнеш – изсъсках. –Можеш поне... да ги накараш да заспят.
– Никой не може да поправи счупен механизъм, ако няма резервни части – отговори тя и ме поведе по коридор, между плочките на който беше прораснала тръстика. Тук-там тя тихо шумолеше, когато по пътя под краката ни сновяха някакви зверчета.
Стените на коридора бяха окичени с гоблени, които привлякоха вниманието ми, предизвиквайки мисли за непрочетени приказки: девойка, застанала на пристан в края на подземно езеро; празна лодка, чакаща във водата. Жена със стъклено лице, танцуваща с кавалер, чиито очи не се виждаха. Момиченце, което познах, застинало на носа на кораб.
В тъмен ъгъл с гръб към нас стоеше мъж, сложил ръце на кръста си – уловен завинаги в момент, когато разкопчава колана си. В адски гореща кухня три жени със зачервени до пръсване лица издаваха ужасна какофония от повтарящ се звуци: тракане на лъжица за разбъркване, шляпане на тесто, зловещо стържене на нож върху мокър камък за точене.
В средата на стая, пълна с музикални инструменти, момиченце прокарваше пръсти по арфа под погледа на жена, която безкрайно отпиваше чай от чаша. На стената в друг тъмен коридор се беше подпряла прислужница. Лицето є беше мокро от сълзи.
В центъра на замъка имаше съвършено кръгъл вътрешен двор, където върху движещи се във вечен танц фигурки се сипеше сняг. Един малчуган замахваше да хвърли снежна топка, а друг безкрайно се подхлъзваше и падаше върху заледения камък. Застинал вик на радост, когато снежна топка улучи целта си, който се повтаряше отново и отново като вопъл на умиращо животно.
Знаех, че ме тласкат към нещо, водят ме към нещо – не само Тъкачката, но и вътрешният компас, скрит в гърдите ми и насочващ ме към сърцето на замъка, към основата на извито стълбище.
– Почти пристигнахме – прошепна Тъкачката.
Единственият път навън минава отвътре. Тръгнах нагоре по стъпалата. Изкачвахме се все по-нагоре, покрай площадки, гоблени и хора, застинали в кратки, повтарящи се цикли на движение: момченце, което плаче, защото котка е ухапала пръста му, а котката – изопнала гръб, готова да нападне. Мъж и жена, прегърнати в непрекъсната целувка на уединена площадка на стълбище.
Стълбите се стесниха в тясна спирала като раковина и ни заведоха в стая, която се откриваше пред очите постепенно, докато се качвахме. Студена камина до стената, женски крака с настръхнала кожа под надигната пола. Каменна стена, неомекотена от гоблени. Легло, където лежеше втора жена с дълга коса, разпиляна около нея като наметало.
Стаята беше тъмна и миришеше на изгорял кибрит и диханието на двете жени – едната, легнала на леглото, с бледо като извара лице, огромен корем и ръце, яростно стиснати в юмруци. Накъсаното є, насечено дишане изпълваше цялата стая – магията я беше хванала по време на родилни мъки. Над нея се беше надвесила акушерка с безизразно лице, издавайки звуци, които явно бяха предназначени да успокоят родилката.
Краката ми натежаха толкова много, че трудно ги повдигах от стъпало на стъпало, докато не се добрах до площадката. Знаех, че ако надигна крачолите на джинсите си, ще видя, че кожата ми е побеляла.
– Когато ти беше изтръгната от приказката, те се върнаха на изходните си места – каза Тъкачката. – И те чакаха там, в самото начало.
Очите є се плъзнаха по двете жени, както по предмети или мебели. После се плъзнаха и по мен. Тя въздъхна бавно и продължително. Лицето є се променяше с всяка изминала минута и не позволяваше да бъде запомнено.
Тъкачката нави ръкавите си – пак имаше ръкави, не ризница – и отвори уста.
– Защо ме създаде? – попитах я, преди тя да успее да заговори. Имах чувството, че съм осъдена на смърт и стоя на бесилката с въже на врата, и въпреки това задавам въпроси за природата на Бог. – Защо съм такава? Наистина ли ще успея да завърша приказката си? Ще ме пуснеш ли да си вървя?