Тя кимна неохотно.
— Приятно прекарване — подхвърли Козо, преди да излязат.
Известно време вървяха пеша към Мадисън Авеню и Харпър се озърташе като турист. Хванаха такси и слязоха на ъгъла на Шейсета улица.
— Ще продължим пеша — отбеляза Ричър.
— Заедно ли? — учуди се Харпър. — Добре, защото и аз искам да участвам.
— Налага се — каза Ричър. — Без теб няма да ме пуснат да вляза.
Сградата беше на шест пресечки в северна посока, най-обикновена, облицована със сиви плочи. На прозорците имаше метални рамки, а под тях бяха монтирани климатици. Пред входа нямаше навес, нямаше и портиер, но беше чисто и добре поддържано.
— Скъпо ли е това място? — попита Харпър.
Ричър сви рамене.
— Не знам. Предполагам, че не е най-скъпото, но не е и без пари.
Входната врата беше отворена. Фоайето бе малко, боята по стените имитираше мрамор. В дъното имаше само един асансьор с тясна, боядисана в кафяво врата.
Апартаментът, който им трябваше, беше на осмия етаж. Ричър натисна бутона за повикване и вратата на асансьора веднага се плъзна настрани. Стените на кабината бяха облицовани с огледала. Влязоха и натиснаха бутона за осмия етаж. Потеглиха нагоре сред собствените си отражения.
— Ще позвъниш — каза Ричър. — Трябва да отворят. Ако ме видят през шпионката, няма да го направят.
Тя кимна. Слязоха на осмия етаж и се озоваха на полутъмна площадка, същата като онази на партера. Апартаментът, който търсеха, се намираше в задната част на сградата, вдясно.
Ричър долепи гръб до стената, а Харпър застана пред вратата. Наведе се напред, а после назад, за да отметне косата от лицето си. Пое си дъх, вдигна ръка и почука. Известно време не се случи нищо, после лицето й се изопна, сякаш я наблюдаваха. Чу се дрънчене на верига и вратата се открехна.
— Поддръжка — каза тя. — Трябва да проверя климатиците.
Неподходящ сезон, помисли си Ричър. Да, но Харпър беше висока над един и осемдесет, русата и коса се спускаше под кръста, блузата й отпред беше изопната. Вратата се затвори за секунда, колкото да откачат веригата, и после се отвори. Харпър влезе, като че ли отиваше на прием.
Ричър се отлепи от стената и се вмъкна вътре, преди да се е затворила вратата. Апартаментът беше малък и тъмен. Всичко вътре беше кафяво — килими, мебели, пердета. През малък вестибюл се влизаше във всекидневна с канапе и две кресла, където вече седяха Харпър и двамата, с които Ричър се бе запознал в уличката зад ресторанта „Мостро“.
— Здрасти, момчета — поздрави ги той.
— Ние сме братя — каза единият съвсем не на място.
На челата им бяха залепени ленти от марля, много бели, малко по-широки и дълги от лепенките, които им беше сложил Ричър. Ръцете на единия бяха бинтовани. Двамата бяха облечени еднакво, с пуловери и панталони за голф. Без широките палта изглеждаха по-дребни. Единият беше с ниски обувки, а другият — с чехли, които сякаш сам си беше направил. Ричър ги огледа и изведнъж почувства, че агресивността му се изпарява.
— По дяволите! — изруга гласно.
Двамата го зяпаха втренчено.
— Седнете — каза им той.
Седнаха един до друг на канапето. Наблюдаваха го изплашено изпод комичните превръзки.
— Сигурен ли си, че са тези? — попита Харпър.
Той кимна.
— Нещата се променят.
— Петросян е мъртъв — каза единият.
— Вече ни е известно — отвърна Ричър.
— Не знаем нищо друго — добави другият.
Ричър поклати глава.
— Не казвайте това. Знаете много неща.
— Какво например?
— Например знаете къде е „Белвю“.
Единият изглеждаше нервен.
— „Белвю“ ли?
Ричър кимна.
— Болницата, в която ви откараха.
И двамата братя погледнаха към стената.
— Хареса ли ви там? — попита Ричър.
Не отговориха.
— Искате ли да отидете пак?
Не отговориха.
— Има голямо спешно отделение, нали? Могат да оправят всякакви неща. Счупени ръце, крака, всякакви контузии.
По-възрастният брат, с превързаните ръце, реши да играе ролята на парламентьор.
— Какво искаш? — попита той.
— Една размяна.
— Каква?
— Информация — отговори Ричър. — В замяна няма да ви изпратя пак в болницата.
— Добре — кимна онзи.
Харпър се усмихна.
— Стана лесно — отбеляза тя.
— По-лесно, отколкото очаквах — призна Ричър.
— Нещата се променят — обади се парламентьорът. — Петросян е мъртъв.
— Интересува ме — каза Ричър — откъде взехте пистолетите, които имахте.
Онзи застана нащрек.
— Пистолетите ли?
— Пистолетите — повтори Ричър. — Откъде ги взехте?
— Даде ни ги Петросян.
— Той откъде ги взе?