— Не знаем.
Ричър се усмихна и поклати глава.
— Не можеш да кажеш това. Не можеш да кажеш „Не знаем“. Не е убедително. Можеш да кажеш „Аз не знам“, но не и да отговаряш вместо брат си. Не можеш да си сигурен какво знае той, нали?
— Не знаем — повтори онзи.
— Взети са от армията — каза Ричър.
— Петросян ги е купил — настоя онзи.
— Платил е за тях — поправи го Ричър.
— Купил ги е.
— Уредил е доставката, така съм съгласен.
— Той ни ги даде — намеси се по-младият.
— По пощата ли ви ги изпратиха?
По-възрастният кимна.
— Да, по пощата.
Ричър поклати глава.
— Не е вярно. Изпратил ви е да ги вземете отнякъде. Вероятно цяла партида.
— Самият той ги взе.
— Не е вярно. Изпратил е вас. Петросян не би отишъл лично. Изпратил ви е с мерцедеса, с който бяхте онази вечер.
Братята се втренчиха в стената и се замислиха, като че ли трябваше да вземат някакво решение.
— Кой си ти? — попита по-възрастният.
— Никой — отговори Ричър.
— Никой?
— Аха. Не съм ченге, не съм от ФБР, не съм отникъде.
Двамата мълчаха.
— Има добра и лоша страна във всичко това — продължи Ричър. — Ако ми кажете каквото искам, ще си остане за мен. Не е нужно да се разчува. Интересувам се от военните, не от вас. Лошата страна е, че ако не ми кажете, няма да си правя труд да ви пращам в съда и да се занимавам с разни граждански права. Просто ще ви върна в „Белвю“ с изпочупени ръце и крака.
— От имиграционната служба ли си? — попита онзи.
Ричър се засмя.
— Да не сте си загубили зелените карти? Не, не съм. Казах ви, не съм отникъде. Просто искам отговор. Ако ми го дадете, ще стоите тук колкото си искате и ще се наслаждавате на постиженията на американската цивилизация. Започвам да губя търпение. Тези обувки няма вечно да вършат работа.
— Обувки ли?
— Не искам да удрям човек, който носи такива чехли.
Настъпи мълчание.
— В Ню Джърси — каза по-възрастният. — След тунела Линкълн има крайпътно заведение, до разклона на шосе 3 и началото на магистралата.
— Как се казва?
— Не знам. Бар на някой си. Мак еди-кой си. Ирландско име.
— С кого се срещнахте там?
— Викат му Боб.
— Боб кой?
— Не знам. Не сме си разменяли визитните картички. Петросян каза да търсим Боб.
— Военен ли е?
— Предполагам. Не беше с униформа, но бе подстриган много късо.
— Какво направихте?
— Влязохме в бара, намерихме го, дадохме му парите, той ни заведе на паркинга и извади стоката от багажника на колата си.
— Кадилак — добави другият. — Стар модел, някакъв тъмен цвят.
— Колко пъти сте ходили?
— Три.
— Какво беше оръжието?
— Берети. По дванайсет всеки път.
— По кое време на деня?
— Вечер. Към осем часа.
— Трябваше ли да му се обаждате предварително?
По-младият поклати глава.
— Винаги е там към осем. Така каза Петросян.
Ричър кимна.
— Как изглежда този Боб?
— Като теб — отговори по-възрастният. — Едър и гаден.
23
Законът дава право имуществото на осъдените за търговия с наркотици да бъде конфискувано и поради това Агенцията за борба с наркотиците в Ню Йорк получаваше повече автомобили, отколкото можеше да използва, и нерядко отстъпваше част от тях на други служби, включително и на ФБР. ФБР ги използваше, когато беше нужен анонимен транспорт — правителствените коли се познаваха отдалеч — или когато Бюрото трябваше да стои на почтителна дистанция от някакво събитие. И така Джеймс Козо взе служебната кола и хвърли на Харпър ключовете за един нисан максима, само на една година, в момента паркиран в дъното на подземния паркинг.
— Приятни забавления — пожела им пак той.
Зад волана седна Харпър. За първи път шофираше в Ню Йорк и беше нервна. Тя подмина няколко преки и подкара на юг, по Пето Авеню. Караше бавно, а такситата я заобикаляха и гневно надуваха клаксони след нея.
— Добре, а сега какво? — попита тя.
Сега ще убием малко време, помисли си Ричър.
— Боб ще бъде там към осем — каза той. — Ще трябва да се мотаем целия следобед.
— Имам чувството, че не трябва да бездействаме.
— Няма за какво да бързаме — възрази Ричър. — Имаме цели три седмици.
— Тогава какво ще правим?
— Най-напред ще хапнем — отговори Ричър. — Ужасно ми липсва закуската.
С радост се отказа от закуската, защото предпочиташ сигурността. Според предвиждането ти местната полиция и ФБР ще си поделят времето и ще се сменят в осем вечерта и осем сутринта. Видя, че се смениха в осем предната вечер, затова сега си тук толкова рано, за да видиш как се сменят пак в осем тази сутрин. Пропускането на оскъдната закуска в мотела е малка цена за сигурността. Както и дългото шофиране до мястото. Не е нужен кой знае колко ум, за да се досетиш, че не трябва да наемаш стая наблизо и да идваш с колата направо дотук. Минаваш по обиколен планински път и я оставяш на малък паркинг, на осемстотин метра от мястото. Така всичко е наред. Покритият с чакъл паркинг е предназначен преди всичко за ония тъпаци, които оставят там колите си и после отиват да наблюдават орлите с бинокъл и да се катерят по чукарите. Кола под наем, оставена там, е също толкова невидима, колкото и раница върху лентата за багаж на летището. Просто е част от пейзажа.