— Джулия дяволски ме наплаши — каза тя.
Харпър й се усмихна съчувствено, после се представи, представи и Ричър. Жената се ръкува и с двамата.
— Алисън Ламар — каза тя. — Наистина се радвам, че ви виждам.
Въведе ги в къщата си. Вестибюлът беше квадратен, голям колкото цяла стая, с ламперия и дюшеме от стар бор, изциклен и лъснат до златисто, с един нюанс по-тъмно от значката на Харпър. Видяха памучни карирани жълти пердета, канапета с пухени възглавници, стари газени лампи, в които бяха монтирани електрически крушки.
— Да ви направя ли кафе? — попита Алисън Ламар.
— Не, благодаря — отвърна Харпър.
— За мен да, ако обичате — каза Ричър.
Заведе ги в кухнята, която заемаше цялата задна част на първия етаж. Беше красиво обзаведена, с лъснат до блясък дървен под, нови шкафове, също от дърво, голяма печка, пералня, миялна машина, всякакви електрически уреди и същите жълти пердета. Скъпо обзавеждане, но предназначено да прави впечатление само на нея.
— Захар и сметана? — попита тя.
— Не, благодаря — отговори Ричър.
Беше средна на ръст и мургава. Движеше се с енергичността на човек в много добра физическа форма. Лицето й беше открито и дружелюбно, загоряло от слънцето, сякаш прекарваше доста време на открито, а ръцете й бяха загрубели, като че ли сама е правила новата ограда на къщата си. Ухаеше на лимон и беше облечена с чисти, старателно изгладени джинси. Беше с каубойски ботуши, ръчна изработка и с чисти подметки. Личеше си, че е положила усилия заради посетителите си.
Наля кафе от машината в чаша, подаде я на Ричър и се усмихна. Усмивката й беше смесица от няколко неща. Може би беше самотна. Тази усмивка доказваше, че Алисън няма кръвна връзка с Джулия Ламар. Беше приятна, интригуваща, дружелюбна, каквато доведената й сестра вероятно не подозираше, че съществува. Прозираше чак в очите й, които бяха черни и блестящи. Ричър беше познавач на женски очи и на тези даде оценка над средната.
— Може ли да огледам? — попита той.
— Проверка на сигурността ли?
Ричър кимна.
— Нещо такова.
— Заповядайте.
Той взе кафето със себе си. Двете жени останаха в кухнята. На първия етаж имаше четири помещения — коридор, кухня, гостна и всекидневна. Къщата беше солидна, от добър материал. Обзавеждането беше първокласно. Прозорците бяха нови, със здрави рамки, всеки с отделна ключалка. Времето тук беше доста студено и затова мрежестите врати бяха свалени и прибрани някъде. Входната врата беше оригиналната, с дебелина пет сантиметра, от масивен бор, втвърден от времето като стомана. Солидни панти и брава. Отзад имаше друга врата, също толкова здрава и със същата ключалка.
Къщата беше заобиколена от гъсти трънливи храсталаци, вероятно за защита от вятъра, но те със същия успех биха попречили на всякакви опити за прекачване през някой от прозорците. В мазето се влизаше отвън, през наклонен стоманен капак, заключен с катинар. Гаражът беше в плевнята, по-зле поддържана от самата къща, макар че нямаше никакви изгледи да е застрашена от срутване в обозримото бъдеще. Вътре беше оставен джип чероки, а купчината празни кашони показваше, че обзавеждането е ново. Имаше съвсем нова пералня, все още неразопакована. На рафтовете над нея висяха всякакви инструменти.
Върна се в къщата и се качи на горния етаж. Прозорците бяха същите като тези долу. Четири спални. Алисън очевидно спеше в задната стая, вляво от която се виждаха само дървета, докъдето стига погледът. Сутрините сигурно бяха мрачни, а залезите — великолепни. Новата баня заемаше част от другата стая. В нея имаше тоалетна, мивка и душ. И вана.
Ричър се върна в кухнята. Харпър стоеше до прозореца и се любуваше на гледката. Алисън Ламар седеше до масата.
— Добре ли е? — попита тя.
Ричър кимна.
— Така ми се струва. Заключваш ли вратите?
— Вече да. След като Джулия ме изплаши така… заключвам вратите, заключвам прозорците, гледам през шпионката, програмирала съм телефона да звъни в полицията само с едно натискане на бутон.
— Значи всичко би трябвало да е наред — каза Ричър. — Онзи тип, изглежда, не си пада по разбиването на врати. Ако не отваряш на никого, не може да ти се случи нищо лошо.
Тя кимна.
— Така и предполагах. Искате ли да ме разпитате сега?
— Затова ме изпратиха.
Седна срещу нея, загледа се в блестящите уреди в другия край на кухнята и отчаяно се напрегна да измисли нещо интелигентно.
— Как е баща ти? — попита я той.
— Това ли искате да знаете?
Ричър сви рамене.
— Джулия спомена, че е болен.
Тя кимна изненадано.
— Болен е от две години. От рак. Умира. Вече живее ден за ден. В болница е, в Спокейн. Ходя при него всеки следобед.