— Съжалявам.
— Джулия би трябвало да дойде… само че се чувства неловко пред него.
— Не се качва на самолет.
Алисън се намръщи.
— Би могла да го преодолее поне веднъж на две години. Тя обаче си е навила на пръста, че не сме кръвни роднини, като че ли има някакво значение. За мен тя е моя сестра, и толкова. Сестрите трябва да се грижат една за друга и тя би трябвало да го знае. Скоро ще остане единствената родственица, която имам. Нямам други близки, за бога!
— Съжалявам и за това.
Тя сви рамене.
— В момента всичко това не е толкова важно. С какво мога да ви помогна?
— Някаква идея кой може да е този тип?
Тя се усмихна.
— Това е доста фундаментален въпрос.
— Така е. Все пак?
— Това е някой, който смята, че тормозът на жена е нещо нормално. Или може би не точно „нормално“. А също, че последствията не трябва да се излагат на показ.
— Това възможно ли е? — попита Харпър и седна до Ричър.
Алисън я погледна.
— Не знам. Нямам представа дали има някакъв междинен вариант. Или го преглъщаш и си мълчиш, или всички научават.
— Ти потърси ли междинен вариант?
Алисън поклати глава.
— Аз съм живото доказателство. Избухнах. При мен нямаше никакъв друг вариант. Поне аз не видях такъв.
— Кой беше твоят човек? — попита Ричър.
— Един полковник на име Гаскойн — отговори тя. — Винаги се държеше гадно, ако някой се обърнеше към него с някакъв проблем. Аз отидох, защото исках да ме преместят. Пет пъти. Не съм се правила на феминистка или нещо подобно, нито пък беше някакъв политически ход от моя страна. Просто исках да върша нещо по-интересно. Честно казано, мислех, че армията похабява добър войник в мое лице. Защото наистина бях добра.
Ричър кимна.
— Какво се случи с Гаскойн?
Алисън въздъхна.
— Не разбрах как стана. В началото помислих, че се шегува. — Замълча и погледна встрани. — Каза ми, че следващия път трябвало да опитам без униформата. Реших, че ме кани на среща, цивилна и неофициално, в някой бар. След това обаче ми даде да разбера, че иска да се съблека там, в канцеларията му.
Ричър кимна.
— Доста неприятно предложение.
Тя пак се намръщи.
— Стигна дотам доста бавно, в началото беше много предпазлив. Като че ли флиртуваше. Почти не забелязах, разбирате ли? Той беше мъж, аз жена, в края на краищата няма нищо изненадващо, нали? След това обаче той си даде сметка, че не схващам какво има предвид, и стана направо безсрамен. Обясни ми какво трябва да направя в прав текст. Единият крак на този ъгъл на бюрото, другият — на другия ъгъл, ръцете зад главата, неподвижна половин час. После да се наведа… като в порнофилм. Едва тогава схванах, вбесих се и избухнах.
Ричър кимна.
— И го изпя на началството.
— Разбира се.
— А той как реагира?
Алисън се усмихна.
— Май че преди всичко беше озадачен. Сигурна съм, че го беше правил много пъти преди това и му се беше разминавало. Някак си беше изненадан от този обрат в негова вреда.
— Възможно ли е да е той?
Тя поклати глава.
— Не. Тук имаме убиец, нали? Гаскойн не беше такъв. Беше стар, тъжен човек. Уморен и безполезен. Според Джулия убиеца си го бива. Просто не мога да си представя Гаскойн да прояви подобна инициатива.
Ричър отново кимна.
— Ако психологическият профил, изготвен от сестра ти, е верен, имаме си работа с човек, който не е пряк участник.
— Да — съгласи се Алисън. — Може да не е свързан с никой конкретен инцидент, а да е страничен наблюдател, изведнъж решил да отмъщава.
— Ако профилът на Джулия е верен — повтори Ричър.
Последва кратка пауза.
— Едно голямо „ако“ — каза Алисън.
— Съмняваш ли се?
— Знаеш, че се съмнявам — отвърна тя. — Знам, че и ти се съмняваш. Защото и двамата знаем едно и също.
Харпър се наклони напред.
— И какво мислиш по въпроса?
— Просто не виждам как един военен би могъл да положи толкова усилия за подобно нещо. Не става така. В армията непрекъснато променят правилата. Преди петдесет години тормозът над чернокожите е бил нещо нормално, след това са го забранили. Било е нормално да се стреля по децата на виетнамците, след това са го забранили. И милиони други подобни неща. Стотици хора са попадали в затвора заради нарушения, които доскоро не са били такива. Когато Труман е обединил армията, никой не е започнал да избива негрите, подали оплаквания. Това е някаква нова реакция. Не мога да я разбера.
— Може би мъже срещу жени е по-фундаменталният конфликт — намеси се Харпър.
Алисън кимна.
— Може би. Не знам. В края на краищата обаче, както казва Джулия, целевата група е толкова специфична, че просто трябва да е военен. Кой друг би могъл да ни открие? Ако е военен обаче, той е много странен тип, какъвто не съм срещала досега.