— Наистина ли? — попита Харпър. — Нито един? Не е ли имало заплахи или коментари, докато ставаше всичко онова?
— Нищо съществено. Нищо повече от обичайните дивотии. Дори летях до Куонтико и Джулия ме хипнотизира, за да се опита да изрови нещо важно от паметта ми, но не се получи нищо.
Отново настъпи мълчание.
Харпър се замисли, изтърси някакви въображаеми трохи от масата и кимна.
— Е, май пътувахме напразно — каза тя.
— Съжалявам — отвърна Алисън.
— Нищо не е напразно — възрази Ричър. — Липсата на резултат понякога също е полезна. А и кафето беше чудесно.
— Искаш ли още?
— Не, не иска — каза Харпър. — Трябва да се връщаме.
— Добре. — Алисън стана, излезе след тях от кухнята, мина през коридора и отвори входната врата.
— Не пускай никого вътре — каза Ричър.
Алисън се усмихна.
— Не мисля да го правя.
— Казвам го напълно сериозно. Този тип не прилага сила. Просто влиза. Възможно е и да го познаваш. Или да е някакъв мошеник с правдоподобен мотив. Не се хващай на нищо подобно.
— Няма — отвърна тя. — Не се тревожете за мен. И ми се обадете, ако имате нужда от нещо. Следобедите ще съм в болницата, но през останалото време ще си бъда вкъщи… Желая ви успех.
Ричър излезе след Харпър през пътната врата, двамата тръгнаха по покритата с чакъл алея и чуха изщракването на ключалката зад себе си.
Местният агент им спести два часа полет, като им каза, че от Спокейн могат да летят до Чикаго и там да се качат на самолет до Вашингтон. Харпър се оправи с билетите и откри, че този вариант е по-скъп — вероятно затова и от Бюрото в Куонтико не бяха резервирали билети за този маршрут. Харпър реши да вземе билетите на своя отговорност и да спори след това. Ричър й се възхити. Обичаше нетърпението и хич не му се щеше да прекара още два часа в малката чесна. Изпратиха местния агент да се върне сам и се качиха на един боинг за Чикаго. Този път не ги пуснаха в бизнес класа, защото нямаше такава. Наложи се да седят много близо един до друг, лактите и коленете им се допираха през цялото време.
— Е, какво мислиш? — попита Харпър.
— Никой не ми плаща, за да мисля — отговори Ричър. — Всъщност до този момент никой не ми е платил за каквото и да било. Аз съм консултант. Ако ми зададеш въпроси, ще ти отговаря.
— Зададох ти въпрос. Какво мислиш?
Той сви рамене.
— Мисля, че потенциалните жертви са много и три от тях са вече мъртви. Не можете да ги охранявате, но ако останалите осемдесет и осем постъпят като Алисън Ламар, не би трябвало да имат проблеми.
— Значи смяташ, че заключените врати са достатъчни, за да спрат убиеца?
— Той сам е избрал начина си на действие. Явно, че не се докосва до нищо. Ако не му отворят вратата, какво ще направи?
— Може да промени начина си на действие.
— И в такъв случай ще го заловите, защото ще се наложи да остави след себе си солидни улики. — Ричър се обърна и погледна през прозореца.
— Значи така? Просто трябва да предупредим жените да си заключват вратите — каза Харпър.
Ричър кимна.
— Да. Мисля, че трябва да го направите.
— Така няма да хванем убиеца.
— Не можете да го хванете.
— Защо?
— Заради тези глупости с профилите. Просто не отчитате колко е умен.
Харпър поклати глава.
— Напротив. Чела съм профила. Там пише, че е много умен. И този метод върши работа, Ричър. С него хората са постигнали невероятни успехи.
— И колко провали?
— Какво искаш да кажеш?
Ричър се обърна към нея.
— Представи си, че съм на мястото на Блейк. На практика той е нещо като детектив по тежките убийства в национален мащаб, нали? Научава всичко. Представи си, че съм на негово място и ме уведомяват за всяко убийство, извършено в Америка. Представи си, че всеки път казвам, че предполагаемият убиец е бял трийсет и пет годишен мъж, с дървен крак, разведени родители и кара синьо ферари. Всеки път. Рано или късно ще се окажа прав. Тогава ще мога да изкрещя: „Хей! Бях прав!“ И да не споменавам за останалите десет хиляди пъти, когато съм сгрешил. Ще изглеждам доста добре, нали? Изумителен психолог.
— Блейк не прави това.
— Така ли? Чела ли си разни неща за отдела му?
Тя кимна.
— Разбира се. Тъкмо заради това поисках да ме включат в тази задача. Има всевъзможни книги и статии.
— И аз съм ги чел. Първа глава: успешен случай. Втора глава: успешен случай. И така нататък. И нито една глава за множеството неуспехи. Питам се колко ли са били. Според мен много. Твърде много, за да им се ще да пишат за тях.