— И какво?
— Ето какво. Хаотичната стрелба винаги изглежда добре, стига да се шуми за успехите, а неуспехите да се крият.
— Но те не постъпват така.
Ричър кимна.
— Вярно е. Те не просто правят догадки, а се опитват да работят по тях. Това обаче не е точна наука. Липсва прецизност. И техният отдел е само един от многото, борещи се за статут, финансиране и позиции. Знаеш как функционират организациите. В момента обсъждат бюджета. Първото, второто и третото им задължение е да се опазят от съкращения, като сами хвалят успехите и крият провалите си.
— Значи мислиш, че психологическият профил е безполезен?
Ричър кимна.
— Убеден съм, че е така. Самата му същност е погрешна. Съдържа две несъвместими твърдения.
— Кои са те?
Той поклати глава.
— Не става, Харпър. Докато Блейк не се извини, задето заплаши Джоди, и докато не отстрани Джулия Ламар от разследването.
— Защо да прави това? Тя е най-добрата специалистка по профилите.
— Именно заради това.
Шофьорът от Куонтико ги чакаше на летището. Върнаха се късно вечерта. Посрещна ги само Джулия Ламар. Блейк бил на съвещание за бюджета, а Поултън си беше отишъл у дома.
— Как е тя? — попита Ламар.
— Сестра ти ли?
— Доведената ми сестра.
— Добре е — отговори Ричър.
— Как ти се стори къщата й?
— Сигурна — каза той. — Заключена е здраво, като Форт Нокс.
— Но е отдалечена, нали?
— Много — каза той.
Ламар кимна. Ричър чакаше.
— Значи е добре? — попита тя отново.
— Иска да отидеш да я видиш.
Ламар поклати глава.
— Не мога. Ще ми трябва цяла седмица, за да стигна дотам.
— Баща ти умира.
— Вторият ми баща.
— Все едно. Тя мисли, че трябва да отидеш.
— Не мога — повтори Ламар. — Променила ли се е?
Ричър сви рамене.
— Не знам каква е била преди, за да мога да преценя. Днес я видях за първи път.
— Облечена като каубой, със загар, хубава и енергична?
— Точно така.
Ламар кимна неопределено.
— Не е като мен.
Ричър я погледна. Евтиният й черен костюм беше прашен и измачкан, лицето й беше слабо, бледо и упорито. Ъгълчетата на устните й бяха обърнати надолу. Очите й бяха безизразни.
— Така е, не е като теб — отвърна той.
— Казах ти. Аз съм грозната сестра.
Отдалечи се, без да каже нищо повече. Харпър го заведе до столовата и вечеряха заедно. След това го придружи до стаята му. Заключи го вътре, без да каже дума. Той изчака стъпките й да заглъхнат по коридора, съблече се и взе душ. После си легна в леглото. Мислеше и се надяваше. И чакаше. Повече от всичко друго. Чакаше сутринта.
13
Сутринта дойде, но не очакваната. Разбра го още щом влезе в столовата. Беше буден и чака цели трийсет минути, докато се появи Харпър, за да отвори. Тя отключи и влезе в стаята му, елегантна и свежа, с костюма от първия ден. Очевидно имаше само три костюма и ги редуваше един след друг. Предвид вероятната й заплата трите костюма бяха подходяща бройка. Имаше три костюма повече от него, защото разполагаше с цяла заплата повече.
Слязоха с асансьора и тръгнаха по алеята между сградите. В комплекса цареше пълна тишина. Като през почивен ден. Ричър си спомни, че е неделя. Времето беше по-хубаво. Не бе по-топло, но пък грееше слънце и не валеше. За миг му се прииска това да е някакъв знак, че е неговият ден. Но не беше. Разбра го, щом влезе в столовата.
На масата край прозореца седеше Блейк. Пред него имаше кана кафе и три обърнати чаши, кошничка с пакетчета захар и сметана, чиния с понички и сладкиши. Лошата новина беше купчината неделни вестници. Отворени, прочетени и захвърлени. Най-отгоре бяха „Ю Ес Ей Тудей“, „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. Веднага ги видя. Това означаваше, че няма новини от Ню Йорк. И че все още няма резултат. И че ще трябва да чака, докато се получи.
На масата за четирима бяха само трима и беше доста по-широко. Харпър седна срещу Блейк, а Ричър — срещу празното място. Блейк изглеждаше стар, уморен, много напрегнат и болен. Този мъж го очакваше инфаркт. Ричър обаче не изпитваше никакво съчувствие към него. Блейк беше нарушил правилата.
— Днес ще работиш по досиетата — каза Блейк.
— Както кажеш — отвърна Ричър.
— Добавен е материалът за Лорейн Стенли. Днес ще прегледаш всичко, така че утре, на закуска, да можем да чуем заключението ти. Ясен ли съм?
Ричър кимна.
— Абсолютно.
— Нещо предварително, което трябва да знам?
— Какво?
— Някакво заключение. Имаш ли вече някакви идеи?
Ричър погледна Харпър. В такава ситуация един лоялен агент би уведомил шефа си за възраженията му. Но тя мълчеше. Сведе поглед и се зае да разбърква кафето си.