— Нека прочета досиетата — каза той. — Твърде рано е за заключения.
Блейк кимна.
— Разполагаме с шестнайсет дни. Много скоро трябва да постигнем някакъв напредък.
— Разбирам — отговори Ричър. — Може би още утре ще имаме някаква добра новина.
Блейк и Харпър го изгледаха, сякаш беше казал нещо странно. След това пиха кафе, ядоха понички и сладкиши и четоха вестници, като че ли имаха излишно време. Беше неделя. Разследването бе ударило на камък. Нямаше съмнение. Ричър познаваше симптомите. Колкото и нещо да не търпи отлагане, винаги може да настъпи момент, в който да няма какво повече да се направи — можеш само да чакаш, сякаш разполагаш с колкото време желаеш, докато всичко наоколо гори и пуши.
След закуска Харпър го заведе в една стая, доста подобна на онази, която си бе представял, докато се друсаха в чесната. Не беше под земята, бе тиха, пълна с леки дъбови маси и удобни кожени столове. Едната стена беше цялата в прозорци, вън бе слънчево. Единственото неприятно нещо беше, че една от масите беше отрупана с купчина папки, висока около трийсет сантиметра. Бяха тъмносини, на кориците им с жълти букви беше написано „ФБР“.
Купчината бе разделена на три връзки с дебели гумени ленти. Ричър ги сложи една до друга пред себе си. Ейми Калан, Каролайн Кук, Лорейн Стенли — три жертви, три купчини. Погледна часовника си. Десет и двайсет и пет. Късно започваше. Слънцето вече затопляше стаята. Обзе го леност.
— Не се опита да се свържеш с Джоди — обади се Харпър.
Той поклати глава, но не каза нищо.
— И защо?
— Няма смисъл. Тя очевидно не е там.
— Може да е отишла в твоята къща. Където е живял баща й.
— Може би — отговори той. — Но се съмнявам. Тя не обича къщата. Много е изолирана.
— Опита ли да позвъниш?
— Не.
— Тревожиш ли се?
— Не мога да се тревожа за нещо, което няма как да променя.
Тя замълча. Ричър придърпа една папка към себе си.
— Прегледа ли ги? — попита той.
Харпър кимна.
— Преглеждам ги всяка вечер. Документите и резюметата.
— Има ли нещо в тях?
Тя погледна трите купчини папки, всяка с дебелина около дванайсет сантиметра.
— Има много неща.
— Нещо по-съществено?
— Ти ще кажеш.
Той кимна неохотно и свали гумената лента от досието за Калан. Отвори първата папка. Харпър свали сакото си, седна срещу него и запретна ръкави. Слънцето светеше точно зад гърба й и правеше ризата й прозрачна. Ричър виждаше външната извивка на гърдите й, които ритмично се повдигаха под ремъка на кобура.
— На работа, Ричър — каза тя.
Това е моментът на напрежението. Минаваш покрай къщата, не бавно, но не и бързо, оглеждаш внимателно, продължаваш малко по-нататък по пътя, обръщаш, после се връщаш назад, паркираш до бордюра в нужната посока. Изключваш двигателя. Вземаш ключовете и ги пускаш в джоба си. Слагаш си ръкавиците. Навън е студено, така че е нормално да си с ръкавици.
Слизаш от колата. Спираш за секунда, ослушваш се, после бавно се оглеждаш във всички посоки. Това е моментът на напрежението. Сега трябва да решиш дали да продължиш, или да се откажеш. Мисли, мисли, мисли. Безпристрастно. Това е оперативно решение, нищо повече в края на краищата. Обучението ти помага.
Решаваш да продължиш. Затваряш вратата на колата съвсем тихо. Тръгваш по алеята. Стигаш до вратата. Чукаш. Чакаш. Вратата се отваря. Тя те пуска да влезеш. Радва се, че те вижда. Изненадана, леко объркана в началото, после щастлива. Не те е виждала цяла вечност. Говориш известно време, продължаваш да говориш, докато не дойде моментът. Ще го усетиш, когато дойде. Продължаваш да говориш.
Моментът идва. В миг заставаш неподвижно, за да се увериш. След това започваш. Обясняваш й, че трябва да прави точно онова, което й кажеш. Тя се съгласява, разбира се, защото няма избор. Казваш й, че трябва да изглежда доволна, сякаш се забавлява, докато го прави. Обясняваш й, че така цялата работа ще бъде по-приемлива за теб. Тя кимва щастлива, готова да те зарадва. Усмихва се. Усмивката й е изкуствена и принудена, което донякъде разваля всичко, но няма как. По-добре нещо, отколкото нищо.
Караш я да ти покаже банята. Тя застава като агент на фирма за недвижими имоти, който развежда клиент. Ваната е хубава. Прилича на много други, видени от теб. Казваш й да внесе боята вътре. Наблюдаваш я през цялото време. Трябва да отиде пет пъти, да излезе и да влезе, надолу и нагоре по стълбите. Има много за носене. Тя се задъхва. Започва да се поти, макар че времето е студено. Напомняш й за усмивката. Тя отново се напряга. Повече прилича на гримаса.