Патолозите от Ню Хампшър и съдебните медици бяха стигнали до същите изводи както колегите си от Флорида, тоест доникъде. Бележките и снимките бяха същите и едновременно с това различни. Сива кедрова къща сред дървета, недокосната външна врата, недокоснат интериор, непретенциозна баня, в която се набиваше на очи зеленото съдържание на ваната. Ричър прехвърли набързо папката и я затвори.
— Какво мислиш? — попита го Харпър.
— Мисля, че боята е странна приумица — отговори той.
— Защо?
Той вдигна рамене.
— Защото, от една страна, уврежда кожата и заличава следите, но, от друга, трябва да се докара и внесе в къщата, което повишава риска.
— И прилича на преднамерено търсена улика — отбеляза Харпър. — Подсилва мотива. И е категорично потвърждение, че убиецът е военен. Като запазена марка е.
— Ламар твърди, че има психологическо значение. Символично връщал жертвите на армията.
Харпър кимна.
— И като им взима дрехите.
— Добре, но ако ги ненавижда толкова, че да ги убива, защо му е да ги връща на армията?
— Не знам. Кой може да каже как разсъждава подобен човек?
— Ламар смята, че познава разсъжденията му — отбеляза Ричър.
Последно беше досието на Лорейн Стенли. Историята й бе подобна на тази на Калан, но по-скорошна. Бе по-млада. Сержант, на най-ниското ниво в гигантски военноснабдителен комплекс в Юта и единствена жена в цялата служба. Започнали да я тормозят още от първия ден. Подложили на съмнение компетентността й. Една нощ някой влязъл в стаята й и откраднал всичките й униформени панталони. На следващия ден се явила на дежурство с пола. На следващата вечер изчезнало всичкото й бельо. На сутринта пак се явила с пола, но без нищо отдолу. Лейтенантът й я извикал в кабинета си и я накарал да стъпи разкрачена върху голямо огледало, оставено на пода, докато той й се карал за някаква бъркотия с документи. През това време целият личен състав се изредил в кабинета по един или друг повод, за да разгледа отражението в огледалото. Изпратили лейтенанта във военен затвор, а Стенли служила още една година, след което напуснала, живяла сама и умряла сама в Сан Диего, в малката вила, която се виждаше на снимките и в която патолозите и съдебните медици от Калифорния не бяха открили абсолютно нищо.
— На колко години си? — попита Ричър.
— Аз ли? — учуди се Харпър. — На двайсет и девет, казах ти вече. Този е от често задаваните въпроси.
— И си от Колорадо, нали?
— От Аспен.
— Имаш ли семейство?
— Две сестри и един брат.
— По-големи или по-малки?
— Всичките са по-големи. Аз съм бебето.
— Родителите ти?
— Баща ми е аптекар, майка ми му помага.
— Водеха ли ви някъде като деца?
— Разбира се. Големият каньон, пустинята, навсякъде. Една година ходихме на палатки в Йелоустон.
— С кола, нали?
— Разбира се. Имахме голямо комби, пълно с деца. Щастливото семейство. Защо ме разпитваш за това?
— Какво си спомняш от пътуванията?
Харпър се намръщи.
— Бяха безкрайни.
— Точно така.
— Какво?
— Това наистина е много голяма страна.
— Е, и?
— Каролайн Кук е била убита в Ню Хампшър, а Лорейн Стенли три седмици след нея в Сан Диего. Това са, кажи-речи, най-далечните точки по диагонал, нали? Разстоянието по шосе е около пет хиляди и шестстотин километра. А може би дори и повече.
— Той с кола ли пътува?
Ричър кимна.
— Носи със себе си голямо количество боя.
— Може би има запаси някъде.
— Така става още по-лошо. Освен ако складът му не се намира на една права между Ню Хампшър, Южна Калифорния и сегашното му местонахождение. Би трябвало да направи обиколка, за да вземе боята, а това удължава допълнително разстоянието.
— Е, и?
— Ами трябвало е да пропътува четири-пет хиляди километра плюс времето за наблюдение на Лорейн Стенли. Би ли могъл да се справи за една седмица?
Харпър се намръщи.
— Това прави седемдесет часа при скорост осемдесет и осем километра в час.
— А такава средна скорост не може да се поддържа. Трябва да минава през градове, през пътни участъци в ремонт, освен това не би нарушавал ограниченията на скоростта. Един толкова педантичен човек не би рискувал да го спре пътната полиция. Огромни количества маскировъчна боя би предизвикала подозрения, нали?