— Ами това прави около сто часа път.
— Най-малко. Плюс ден или два за наблюдение, след като пристигне. На практика това е повече от седмица. Десет-единайсет дни. Дори дванайсет.
— Тогава?
— Ти ми кажи.
— Не може да е човек, който работи две седмици и почива една.
Ричър кимна.
— Така е.
Излязоха навън и завиха към столовата. Беше типично есенно време. Температурата бе с няколко градуса по-висока, но все пак бе хладно. Моравите бяха зелени, а небето — ослепително синьо. Влагата се бе изпарила и листата на дърветата изглеждаха сухи и по-светли.
— Не ми се прибира вътре — каза Ричър.
— Трябва да работиш — отвърна Харпър.
— Чета и препрочитам проклетите папки. Няма никаква полза. Трябва да помисля.
— По-добре ли мислиш, когато си навън?
— Общо взето.
— Добре, да отидем на стрелбището. Трябва да покрия нормативите за стрелба с пистолет.
— Не си ли го направила досега?
Тя се усмихна.
— Напротив. Но според правилника трябва да го правим всеки месец.
Взеха си сандвичи от столовата и ги изядоха, докато вървяха към стрелбището. Цареше обичайната за неделя тишина. Стрелбището беше голямо колкото стадион за хокей, оградено с насипи от три страни. Имаше шест коридора за стрелба, отделени с високи до раменете бетонни стени, които стигаха до мишените, направени от дебел картон, прикрепен към стоманена рамка. На всеки от тях беше начертан силует на човек с концентрични кръгове, чийто център беше сърцето. Харпър се легитимира на дежурния и му подаде оръжието си. Той го зареди с шест патрона и й го върна заедно с два чифта наушници.
— Иди в трети коридор — каза й той.
Трети коридор беше в средата. На бетонния под имаше черна линия.
— Трийсет метра — поясни Харпър.
Застана на линията и си сложи наушниците. Вдигна пистолета с две ръце, с леко разкрачени крака и свити колене. Изнесе бедрата си напред, а раменете — назад. Изстреля шестте куршума един след друг, с половин секунда интервал помежду им. Ричър забеляза сухожилията на ръката й. Бяха изпъкнали. При всеки изстрел цевта леко трепваше.
— Почисти — каза тя след това.
Ричър я погледна с недоумение.
— Това означава да донесеш мишената.
Очакваше попаденията да са разположени по вертикална права, с дължина около трийсет сантиметра, и когато стигна до мишената, се оказа точно така. В сърцето имаше две дупки, две в следващия кръг и две в кръга, който свързваше гърлото и стомаха. Откачи мишената и я занесе на Харпър.
— Две петици, две четворки и две тройки — каза тя. — Двайсет и четири точки. Минавам на косъм.
— Трябва повече да използваш лявата си ръка — каза Ричър.
— Как?
— Поеми цялата тежест с лявата, а с дясната само натискай спусъка.
— Покажи ми — каза тя след малко.
Ричър застана плътно зад нея и протегна лявата си ръка напред. Харпър вдигна пистолета с дясната, а той хвана ръката й в своята.
— Сега отпусни ръката. Нека аз поема тежестта.
Ръцете му бяха дълги, но и нейните не бяха къси. Тя се отдръпна назад и се допря плътно до него. Той се наведе напред и опря глава до нейната. Косата й ухаеше приятно.
— Така, сега стреляш.
Тя щракна няколко пъти спусъка. Цевта не трепна.
— Добре се получава — отбеляза Харпър.
— Иди и вземи още няколко патрона.
Тя се откъсна от него, отиде до кабинката на дежурния и взе още шест патрона. Ричър се премести в съседния коридор, срещу нова мишена. Харпър застана пред него и вдигна пистолета с дясната си ръка. Ричър се пресегна с лявата и хвана нейната с пистолета. Харпър се отпусна на гърдите му. Стреля два пъти. Попаденията бяха на сантиметър едно от друго, в централния кръг.
— Видя ли? — възкликна той. — Остави левите да свършат работата.
— Звучи като политически лозунг.
Харпър остана на мястото си, облегната на него. Ричър почувства дишането й. Отдели се от нея и тя опита сама — два бързи изстрела. Гилзите издрънчаха върху бетонния под. В централния кръг се появиха още две дупки. Общо бяха четири, разположени ромбовидно върху място, което би могло да се покрие с визитна картичка.
Тя кимна.
— Искаш ли да пробваш с последните два?
Подаде му пистолета. Беше зиг-зауер, като онзи, който Ламар бе държала насочен към главата му по пътя към Манхатън. Ричър прецени тежестта му в ръката си, с гръб към мишената. После се обърна рязко и изстреля двата куршума — по един в двете очи на мишената.
— Ето така бих постъпил — каза той. — Ако съм бесен на някого, ще направя точно това. Няма да се занимавам с някаква проклета вана и десетки литри боя.