На връщане към библиотеката срещнаха Блейк. Изглеждаше едновременно объркан, раздразнен и разтревожен. Имаше нов проблем.
— Бащата на Ламар е умрял — каза той.
— Вторият й баща — поправи го Ричър.
— Все едно. Умрял е рано тази сутрин. Търсиха я от болницата в Спокейн. Сега трябва да й се обадя у дома.
— Предай й съболезнованията ни — обади се Харпър.
Блейк кимна мрачно и отмина.
— Трябва да я отстрани от разследването — каза Ричър.
Харпър кимна.
— Може би трябва, но няма да го направи. А и тя няма да се съгласи. За нея не съществува нищо, освен работата.
Ричър не каза нищо. Харпър отвори вратата и двамата отново влязоха в стаята с дъбовите маси, кожените столове и папките. Ричър седна и погледна часовника си. Три и двайсет. Може би след още два часа празно фантазиране щеше да хапне и да се уедини в стаята си.
Оказаха се три часа. И не беше фантазиране. Седеше на стола, гледаше пред себе си и мислеше усилено. Харпър го наблюдаваше нетърпеливо. Той взе трите папки и ги подреди на масата — на Калан вдясно в долния ъгъл, на Стенли долу вляво и на Кук горе вдясно. Замисли се за географското местоположение, отпусна се назад и затвори очи.
— Нещо ново? — попита Харпър след малко.
— Трябва ми списък на всичките деветдесет и една жени.
— Добре — отвърна тя.
Ричър я изчака със затворени очи да излезе от стаята и за миг се наслади на топлината и тишината. После Харпър се върна. Той отвори очи и я видя да се навежда над него и да му подава дебела синя папка.
— Молив — каза Ричър.
Тя отвори едно чекмедже, намери молив и го търкулна към него по масата. Ричър отвори новата папка и започна да чете. Най-отгоре имаше компютърна разпечатка от Министерството на отбраната, четири страници, защипани с телбод, с деветдесет и едно имена, подредени по азбучен ред. Някои от тях му бяха познати. Сред тях бе и Рита Симека, за която бе споменал на Блейк. Беше до Лорейн Стенли. Отдолу беше списъкът с адресите, повечето от които взети от здравните застраховки или от оставените в пощенските клонове инструкции за препращане на пощата. Симека живееше в Орегон. Следваха сведения за живота на жените след напускането на армията, за някои от тях много подробни, а за други съвсем схематични, но, общо взето, напълно достатъчни, за да се направи основно заключение. Ричър запрелиства напред-назад между списъците, като отбелязваше от време на време с молива. След двайсет минути преброи отбелязаните имена.
— Били са единайсет жени — каза той.
— Как така? — попита Харпър.
Той кимна.
— Единайсет. Остават осем, не осемдесет и осем.
— Защо?
— Поради много причини. Деветдесет и една звучи абсурдно. Кой би се заел сериозно да ликвидира деветдесет и една жени? За повече от пет години! Не е възможно. Човек, който е толкова умен, би намалил бройката до нещо реално, като единайсет например.
— Въз основа на какво?
— Въз основа на осъществимото. Някаква подкатегория. Какво друго е общото между Кук, Калан и Стенли?
— Какво?
— Че са сами. Несъмнено и недвусмислено сами. Неомъжени или разведени, в еднофамилни къщи, в предградията или в провинцията.
— Важно ли е това?
— Разбира се. Помисли как действа. Нужно е тихо, усамотено и отдалечено място. Без ненадейни посещения. И никакви възможни свидетели наблизо. Трябва да внесе цялата боя в къщата. Погледни списъка. Тук има омъжени жени, жени с новородени бебета, жени, които живеят със семействата си, с родителите си, в апартаменти и жилищни кооперации, във ферми, дори в общежития. Някои дори са се върнали в колежа. На него обаче са му нужни жени, които живеят сами вкъщи.
Харпър поклати глава.
— Има повече от единайсет такива. Проучихме. Мисля, че са над трийсет. Една трета.
— Но е трябвало да проверявате допълнително. Аз говоря за жените, които очевидно живеят сами и уединено. От пръв поглед. Защото трябва да допуснем, че онзи тип няма екип, който да извършва проучванията вместо него. Действа сам, тайно. Разполага единствено с този списък.
— Но това е нашият списък.
— Не е само ваш. Той е и негов. Тази информация е получена от военните, нали? Той е разполагал със списъка преди вас.
На около седемдесет километра оттам, малко на североизток, върху полирано бюро в кабинет без прозорци в Пентагона, лежеше същият списък. Беше малко по-ново ксероксно копие от списъка пред Ричър, но иначе беше съвсем същият. Със същия брой страници. И с единайсет отбелязани имена. Не набързо и с молив, както го бе направил Ричър, а старателно подчертани, с писалка и специална линийка, която не се допира до хартията, за да не се размаже мастилото.