Седна на леглото, сгушен в палтото, и зачака Харпър. Но когато ключът изщрака в ключалката и вратата се отвори, на прага се появи не Харпър, а Поултън. Мъчеше се да си придаде нехайно изражение и Ричър почувства първия трепет на победата.
— Къде е Харпър? — попита той.
— Отстранена е — отвърна Поултън.
— Говорила ли е с Блейк?
— Снощи.
— Е, и?
Поултън сви рамене.
— Нищо.
— Пренебрегвате догадките ми, така ли?
— Не си тук, за да правиш догадки.
Ричър кимна.
— Добре. Ще закусваме ли?
Поултън кимна в отговор.
— Естествено.
Слънцето вече изгряваше и беше оцветило небето на изток. Нямаше облаци. Нито влага. Нито вятър. Разходката в сутрешния полумрак беше приятна. Наоколо отново беше оживено. Понеделник сутрин, началото на нова седмица. Блейк и Ламар седяха на обичайната маса в столовата, до прозореца. Тя беше сменила кремавата си блуза с черна, леко избеляла, сякаш е била прана многократно. На масата имаше всичко — кафе, захар, сметана, понички, но не и вестници.
— Съжалявам за вестта от Спокейн — каза й Ричър.
Ламар кимна мълчаливо.
— Предложих й отпуск — каза Блейк. — Има право при тези обстоятелства.
Ричър го изгледа.
— Не е нужно да ми обясняваш.
— Смъртта е част от живота — намеси се Ламар. — Тук това много бързо се научава.
— Няма ли да отидеш на погребението?
Ламар взе една лъжичка и я закрепи върху пръста си.
— Алисън не ми се е обадила. Не знам какво е уредила.
— Ти не й ли позвъни?
Тя сви рамене.
— Ще се почувствам като натрапница.
— Не мисля, че Алисън би го приела така.
Тя го погледна.
— Просто не знам.
В последвалото мълчание Ричър взе каната и си наля кафе.
— Трябва да се залавяме за работа — каза Блейк.
— Не ти ли хареса хипотезата ми? — попита го Ричър.
— Това е предположение, а не хипотеза. Всички ние можем да гадаем колкото си искаме, но не можем да обърнем гръб на осемдесет жени само защото обичаме да гадаем.
— Те ще забележат ли някаква разлика? — попита Ричър.
Отпи голяма глътка кафе и погледна поничките. Бяха изсъхнали и твърди. Вероятно от събота.
— Значи няма да предприемете нищо?
Блейк сви рамене.
— Обмислих го.
— Добре, помисли още малко. Защото следващата, която ще умре, ще бъде от единайсетте, които отбелязах, и ще тежи изцяло на твоята съвест.
Блейк не каза нищо и Ричър дръпна стола си назад.
— Искам палачинки — каза той. — Не ми харесва видът на поничките.
Изправи се, преди да успеят да възразят, и тръгна през столовата. Спря до първата маса, върху която зърна „Ню Йорк Таймс“. До нея седеше сам някакъв мъж. Четеше спортната страница. Останалата част от вестника беше оставил вляво от себе си. Ричър я взе. Заглавието, което чакаше, беше там, на първа страница, под прегъвката.
— Може ли да го взема за малко? — попита Ричър.
Любителят на спортни новини кимна, без да вдига поглед. Ричър мушна вестника подмишница и отиде до плота за сервиране. Закуската беше подредена като бюфет. Той си взе няколко палачинки и осем парчета бекон. Добави сироп, докато палачинките плувнаха в него. Трябваше добре да хапне, защото го чакаше дълго пътуване, първата част от което по всяка вероятност щеше да измине пеша.
Върна се до масата и остави чинията непохватно, като внимаваше да не разлее сиропа и да не изпусне вестника. Хвърли го пред себе си и започна да яде. Престори се, че забелязва заглавието едва сега.
— Я вижте това — каза с пълна уста.
Заглавието гласеше: „В долната част на Манхатън избухва гангстерска война. Шестима убити“. Материалът описваше накратко схватка за територии между две съперничещи си групировки от охранителния рекет, едната китайска, а другата — сирийска. Бяха използвани автоматични оръжия и мачете. Равносметката по броя на труповете беше четири на две в полза на китайците. Сред четиримата мъртви сирийци, както се твърдеше, беше и босът на бандата, заподозреният в множество престъпления Алмар Петросян. Имаше интервюта с полицията в Ню Йорк и с ФБР, както и информация за стогодишната история на охранителния рекет в града, за китайската мафия и редовните конфликти между различните етнически групи за надмощие в бизнеса, за който се говореше, че възлизал на милиарди долари годишно.
— Я вижте това — повтори Ричър.
Вече го бяха видели. Беше повече от ясно. Бяха извърнали лица. Блейк гледаше през прозореца към първите лъчи на зората, Поултън бе забил поглед в стената отзад, а Ламар продължаваше да изучава съсредоточено лъжичката за захар.