— Козо обади ли се, за да го потвърди? — попита Ричър.
Никой не отговори, което беше равносилно на „да“. Ричър се усмихна.
— Животът е гаден, нали? — каза той. — Закачвате ме за куката си, а изведнъж куката изчезва. Странно нещо е съдбата, какво ще кажете?
— Съдба — повтори Блейк.
— Искам да изясним нещо — продължи Ричър. — Харпър отказа да се прави на фаталната жена, а сега Петросян е мъртъв и вие нямате повече козове. И без това не искате да чуете и дума от това, което ви казвам, така че има ли поне една причина, поради която не мога да си тръгна веднага оттук?
— Има много причини — каза Блейк.
— Нито една от тях не е достатъчно добра — отвърна Ричър.
Стана и си тръгна. Никой не се опита да го спре. Излезе от столовата, после вън от сградата, в сутрешния хлад. Отиваше си у дома.
Вървя през целия път до пропускателния пункт, промуши се под бариерата и пусна пропуска си на пътя. Продължи нататък, зави зад ъгъла и се оказа в територията на морската пехота. Вървеше по средата на улицата и след осемстотин метра стигна до първата просека. Зърна множество коли и няколко мълчаливи мъже, които го наблюдаваха, но не го спряха — ходенето пеша беше необичайно, но не и незаконно. Стигна до втората просека трийсет минути след като излезе от столовата. Отмина я и продължи нататък.
След още пет минути чу колата зад гърба си. Спря, обърна се и я изчака. Когато приближи достатъчно, за да я види добре, разбра, че е Харпър, което и бе очаквал. Беше сама. Изравни се с него и свали стъклото.
— Здравей, Ричър — поздрави тя.
Той кимна мълчаливо.
— Искаш ли да те закарам?
— Напред или обратно?
— Където искаш.
— До главния път. Отивам на север.
— На автостоп ли?
Той кимна.
— Нямам пари за самолет.
Седна до нея и колата плавно ускори. Харпър беше облякла втория си костюм, косата й бе разпусната върху раменете.
— Да не би да са ти наредили да ме върнеш? — попита той.
Тя поклати глава.
— Решиха, че нямат полза от теб. Няма с какво да помогнеш, така казаха.
Ричър се усмихна.
— И сега трябва да пламна от възмущение, да се втурна обратно и да докажа, че грешат, така ли?
Тя се усмихна.
— Нещо такова. Обсъждаха най-добрия подход цели десет минути. Ламар реши, че трябва да засегнат самолюбието ти.
— Както може да се очаква от психолог, завършил озеленяване.
— Може би.
Продължиха нататък през гората, покрай лагера на морските пехотинци.
— Но тя е права — обади се Ричър след малко. — Не мога да им помогна с нищо. Няма да хванат онзи тип. Много е умен. Очевидно е прекалено умен дори за мен.
Харпър се усмихна.
— Малко собствена психология, а? Опитваш се да си тръгнеш с чиста съвест?
Той поклати глава.
— Съвестта ми винаги е чиста.
— И за Петросян ли?
— Защо не?
— Не мислиш ли, че съвпадението е невероятно? Заплашват те с Петросян и след три дни той е мъртъв.
— Просто извадих късмет.
— Да, късмет. Знаеш ли, аз не им казах, че съм била извън кабинета на Трент онзи ден.
— Защо?
— За да си спася кожата.
Той я погледна.
— И каква връзка има кабинетът на Трент?
Тя сви рамене.
— Не знам. Но не обичам съвпаденията.
— Очевидно е, че се случват непрекъснато.
— Никой в Бюрото не обича съвпаденията.
— Е, и?
Тя сви рамене.
— Биха могли да се разровят. И да ти създадат неприятности по-късно.
Той се усмихна.
— Това е втората фаза на подхода им, нали?
Харпър му се усмихна в отговор, а после избухна в смях.
— Да, втората фаза. Има още десетина. Някои от тях са много добри. Искаш ли да чуеш всичките?
— Не — отвърна той. — Няма да се върна там. Не искат да ме чуят.
Харпър кимна и продължи да шофира мълчаливо. Спря пред разклона с магистралата и сви по пътя на север.
— Ще те закарам до следващия разклон — обясни тя. — Този го използват само хората на ФБР, а никой от тях няма да те качи.
Той кимна.
— Благодаря ти, Харпър.
— Джоди си е у дома — каза тя. — Обадих се на Козо. Наблюдавали са апартамента й. Не е била там. Прибрала се е тази сутрин с такси, по всяка вероятност от летището, и май ще работи вкъщи.
Ричър се усмихна.
— Добре. Още една причина да не се върна.
— Нуждаем се от помощта ти, знаеш го.
— Не искат да ме слушат.
— Трябва да ги накараш — отвърна тя.
— Това третата фаза ли е?
— Не, това го казвам аз. Говоря сериозно.
Той се замисли за момент, после кимна.
— Тогава ми кажи защо не искат да ме чуят.
— Може би от гордост — отвърна тя.
— Трябва им помощ, това е сигурно — продължи той. — Но не и моята. Не разполагам с необходимите ресурси, нито с нужната власт.