— За да направиш какво?
— За да ги отстраня от това разследване. Губят си времето с идиотските си профили. Така няма да стигнат доникъде. Трябва да работят с уликите.
— Няма улики.
— Има. Фактът, че онзи е много умен. Боята, географското местоположение, отдалечеността на местата, които избира. Всичко това са улики. Би трябвало да се заемат с тях, тъй като те със сигурност означават нещо. Погрешно е да се започва с мотива.
— Ще им предам.
Харпър отби от магистралата и спря на следващата пресечка.
— Ще си имаш ли неприятности? — попита я той.
— Защото не те върнах ли? Вероятно.
Той замълча. Тя се усмихна.
— Това беше десетата фаза — каза Харпър. — Всичко ще бъде наред.
— Надявам се — отвърна той и слезе от колата.
Тръгна на север през улицата и видя как колата й минава под моста и се отправя на юг.
Мъж, висок метър и деветдесет и три и тежък близо сто килограма, трудно може да спре кола на автостоп. По принцип жените не спират, защото се страхуват. Мъжете също могат да се уплашат. Ричър обаче беше гладко избръснат, чист и непретенциозно облечен. Това увеличаваше шансовете му, а по пътя минаваха доста камиони със самоуверени шофьори. И той стигна до Ню Йорк седем часа след като беше тръгнал.
Докато пътуваше, почти не разговаряше, от една страна, защото в камионите беше много шумно за разговори, а, от друга, защото нямаше настроение да разговаря. Демонът на скитника отново започваше да му шепне. Къде отиваш? Връщам се при Джоди, разбира се. Добре, умнико, а какво друго? Ще работиш в задния двор на къщата? Ще боядисваш проклетите стени? Седеше до добродушните шофьори и усещаше как краткото и неудовлетворително пътешествие към свободата е към края си. Помъчи се да го забрави и почувства, че успява. Последният камион, който го взе, доставяше зеленчуци от Ню Джърси за Гринидж Вилидж. Остави го на около два километра от апартамента на Джоди и той измина разстоянието пеша, като през целия път се мъчеше да се съсредоточи върху желанието си да я види.
Имаше ключ за входа, така че влезе направо и се качи с асансьора. Почука на вратата на апартамента й. Шпионката потъмня, после пак светна, вратата се отвори и на прага застана Джоди по джинси и риза, висока, слаба и изпълнена с живот. Беше най-красивото нещо, което някога беше виждал. Но не му се усмихваше.
— Здравей, Джоди — каза той.
— В кухнята ми има агент на ФБР — съобщи му тя.
— Защо?
— Защо ли? — възкликна тя. — Ти ми кажи!
Ричър я последва вътре, до кухнята. Агентът беше нисък млад човек с дебел врат. Син костюм, бяла риза, раирана вратовръзка. Беше залепил за ухото си мобилен телефон и докладваше на някого за пристигането на Ричър.
— Какво искаш? — попита го Ричър.
— Искам да изчакате тук, сър — отговори онзи. — Около десет минути, ако обичате.
— За какво става дума?
— Ще разберете, сър. Десет минути, не повече.
На Ричър му се прииска да си тръгне просто за да му натрие носа, но Джоди седна. Лицето й изразяваше нещо средно между загриженост и раздразнение. „Ню Йорк Таймс“ лежеше разтворен върху плота. Ричър го погледна.
— Добре — каза той и седна. — Десет минути.
Зачакаха мълчаливо. Десетте минути станаха петнайсет. Тогава отдолу се позвъни и агентът отиде да отвори. Натисна бутона на домофона и излезе на площадката вън. Джоди седеше неподвижно, сякаш беше на гости, а не в собствения си дом. Чуха шума на асансьора, после отварянето на вратата и стъпки.
В кухнята влезе Алън Диърфийлд. Беше с черен шлифер, с вдигната нагоре яка. Движеше се енергично и шумно заради камъчетата от уличната настилка по подметките на обувките му.
— В града ми умряха шест души — започна той веднага. Видя вестника на плота, отиде и го разгърна, за да се вижда заглавието. — И така, естествено, имам някои въпроси.
Ричър го изгледа.
— Какви въпроси?
— Деликатни.
— Ами питай тогава.
Диърфийлд кимна.
— Първият е към мис Джейкъб.
Джоди се размърда на стола си, без да го погледне.
— Слушам.
— Къде бяхте през последните няколко дни?
— Извън града — отговори тя. — По работа.
— Къде извън града?
— В Лондон. На среща с клиенти.
— Лондон в Англия ли?
— Че кой друг?
Диърфийлд сви рамене.
— Лондон в Кентъки, Лондон в Охайо, има Лондон и някъде в Канада, в Онтарио, ако не се лъжа.
— Лондон в Англия — повтори Джоди.
— Имате клиенти в Лондон в Англия?
Джоди продължаваше да гледа в пода.
— Имаме клиенти навсякъде. Най-вече в Лондон в Англия.
Диърфийлд кимна.
— С конкорд ли пътувахте?