Джоди вдигна очи.
— Да, всъщност така беше.
— Бърз е, нали?
— Достатъчно бърз.
— Но е скъп.
— Може би.
— Обаче си струва, когато става дума за съдружник във важен бизнес.
— Не съм съдружник.
Диърфийлд се усмихна.
— Още по-добре, нали? Фактът, че качват сътрудник на конкорд, би трябвало да означава нещо. Например че ви харесват. И че много скоро ще станете съдружник. Ако нищо не ви се изпречи на пътя.
Джоди мълчеше.
— Значи Лондон — продължи Диърфийлд. — Ричър знаеше, че сте там, нали?
Тя поклати глава.
— Не, не му казах, че заминавам.
— Планирано ли беше пътуването?
— Не. Научих в последната минута.
— И Ричър не знаеше?
— Вече ви казах.
— Добре — кимна Диърфийлд. — Информацията е всичко, смятам аз.
— Не съм длъжна да му казвам къде ходя.
Диърфийлд се усмихна.
— Не говоря за информацията, която давате на Ричър. Имам предвид информацията, която мога да извлека от дадена ситуация. В момента научавам, че не е знаел къде сте били.
— Е, и?
— Сигурно се е разтревожил. След като пристига в Куонтико, опитва се да се свърже с вас по телефона. В офиса, у дома, по мобилния. Вечерта също. Никой не му отговаря. Тревожи се.
Джоди погледна Ричър. Лицето й изразяваше угриженост и може би малко разкаяние.
— Предполагам, че трябваше да му кажа.
— Не, това не ме засяга. Не мога да уча хората как да се отнасят помежду си. Интересното обаче е, че той изведнъж престана да ви търси. Защо? Да не би да е разбрал, че сте в безопасност в Лондон, Англия?
Джоди понечи да отговори, но се отказа.
— Приемам това за „не“ — продължи Диърфийлд. — Страхували сте се заради Петросян и затова сте казали на хората в офиса ви да не казват къде сте. Ричър е мислел, че сте в града. И изведнъж престава да се безпокои… Не е знаел, че сте в безопасност в Лондон, но може би е знаел, че сте в безопасност поради някаква друга причина, например ако е бил сигурен, че Петросян няма да се задържи на този свят още дълго.
Джоди отново заби поглед в пода.
— Той е умен — каза Диърфийлд. — Смятам, че е подшушнал на някое свое приятелче да пусне котката сред гълъбите в китайския квартал, а после е седнал спокойно, за да изчака китайците да действат както винаги, когато някой започне да се бърка в бизнеса им. И е решил, че е в безопасност. Знае, че никога няма да намерим въпросното приятелче, и смята, че китайците няма да ни кажат никога нищо. Знае точния момент, когато Петросян ще получи добрата вест от мачете, а самият той е заключен в една стая в Куонтико. Умен човек.
Джоди мълчеше.
— И е много самоуверен. Престана да ви се обажда два дни преди Петросян най-накрая да ритне камбаната.
В кухнята настъпи мълчание. Диърфийлд се обърна към Ричър.
— Е, познах ли?
Ричър сви рамене.
— Защо според теб би трябвало да се притеснявам заради Петросян?
Диърфийлд се усмихна.
— Е, разбира се, не можем да говорим и за това. Никога няма да признаем, че Блейк ти е споменавал нещо по въпроса. Но както вече казах на мис Джейкъб, информацията е всичко. Искам да съм сто процента сигурен с какво си имам работа. Ако ти си го забъркал, просто ми кажи и може би ще те потупам по рамото за добре свършената работа. Ако обаче по някаква случайност е бил истински конфликт, искам да го знам.
— Нямам представа за какво говориш — каза Ричър.
— Тогава защо престана да се обаждаш на мис Джейкъб?
— Това си е моя работа.
— Не, това е работа на всички нас — възрази Диърфийлд. — А, разбира се, и на мис Джейкъб, нали? И моя. Затова трябва да ми кажеш. Не си мисли, че си се измъкнал, Ричър. Без съмнение Петросян беше негодник, но въпреки всичко смъртта му е убийство, а ние можем да ти скалъпим много добър мотив, основан на показанията на двама надеждни свидетели за случилото се преди няколко вечери в онази тъмна уличка. Можем да го наречем заговор с неизвестни лица. Ако подготвим делото както трябва, можеш да отнесеш две години зад решетките само докато чакаш процеса. Не е изключено след това съдебните заседатели да те оправдаят, само че кой може да каже предварително какво ще им хрумне?
Ричър мълчеше. Джоди се изправи.
— Мисля, че е време да си вървите, мистър Диърфийлд — каза тя. — Аз все още съм негов адвокат и мисля, че тук не е подходящо място за подобна дискусия.
Диърфийлд кимна замислено и огледа кухнята, сякаш я виждаше за първи път.
— Да, така е, мис Джейкъб. Може би ще продължим разговора на по-подходящо място в бъдеще. Може би утре, може би другата седмица или догодина. Както вече каза мистър Блейк, знаем къде живеете.
Обърна се на място и камъчетата по подметките му изскърцаха в тишината. После излезе от кухнята и вратата се затръшна.