— Като че ли сме бойни другари — каза тя тихо. — От една и съща армейска част, майор и капитан по време на опасна мисия, които разчитат, че другият ще изпълни своята задача както трябва.
Ричър кимна.
— Точно така.
— Но аз не съм капитан. Не съм във военна част. Аз съм адвокат. Адвокат в Ню Йорк и се страхувам, защото съм замесена в нещо против желанието си.
— Съжалявам — каза той.
— И ти не си майор. Вече не. Сега си цивилен, разбери го най-сетне.
Той кимна мълчаливо.
— Тъкмо това е големият проблем, нали? — продължи Джоди. — И двамата имаме един и същ проблем. Ти ме забърка в нещо против желанието ми и аз постъпих с теб по същия начин. Накарах те да заживееш в цивилизования свят, да се установиш на едно място и да вършиш обикновени неща.
Ричър мълчеше.
— Сигурно аз съм виновна. Аз исках тези неща. Боже, колко много ги исках! Някак ми е трудно да приема, че ти може би не ги искаш.
— Искам теб — каза той.
Тя кимна.
— Знам. И аз те искам. Ти също го знаеш. Дали обаче ти искаш моя живот, а аз твоя?
Духът на скитника се надигна в него и се разкрещя възторжено, като запалянко при победна атака на любимия отбор. Тя го каза! Каза го! Скачай! Грабвай го и действай!
— Не знам — отвърна той.
— Трябва да поговорим за това.
Но не успяха да го направят, защото се чу настойчив звън, сякаш някой долу се беше облегнал на звънеца. Джоди стана, натисна бутона и отиде да чака във всекидневната. Ричър остана на стола пред гранитния плот, загледан в блестящите кварцови люспи. След това чу асансьора, входната врата, стъпките през всекидневната и Джоди се появи на прага. До нея стоеше Лиза Харпър.
15
Харпър все още беше с втория си костюм и косата й бе разпусната по раменете, но иначе беше съвсем променена. Увереността й бе заменена от някакво трескаво напрежение, очите й бяха зачервени и уморени. Стори му се, че е пред нервен срив.
— Какво е станало? — попита той.
— Всичко! Всичко се обърна наопаки!
— Къде?
— В Спокейн.
— Не! — възкликна той.
— Да. Алисън Ламар.
— По дяволите! — промълви Ричър.
Харпър кимна.
— Да. По дяволите.
— Кога?
— Вчера. Той явно ускорява нещата. Вече не спазва интервала. Следващата трябваше да бъде след две седмици.
— Как е станало?
— Както другите. Търсили са я от болницата заради смъртта на баща й, никой не отговарял и накрая позвънили в полицията. Ченгетата отишли и я намерили мъртва във ваната с боята, точно както другите.
— Но как, по дяволите, е влязъл?
Харпър поклати глава.
— През вратата.
— Глупости! Не мога да повярвам!
— Отцепили са района. Ще изпратят специализиран екип направо от Куонтико.
— Няма да открият нищо.
Настъпи мълчание. Харпър нервно огледа кухнята на Джоди.
— Блейк иска да се върнеш — каза тя. — Напълно подкрепя хипотезата ти. Сега ти вярва. Единайсет жени са, не са деветдесет и една.
Ричър се втренчи в нея.
— И какво трябва да кажа на това? По-добре късно, отколкото никога ли?
— Иска да се върнеш — повтори Харпър. — Нещата излязоха от контрол. Трябва да съкратим военните формалности, а той смята, че си показал завидно умение в тази насока.
Не биваше да го казва. Думите й увиснаха във въздуха. Джоди премести погледа си от Харпър към вратата на хладилника.
— Трябва да отидеш, Ричър — каза тя.
Той не отговори.
— Иди да съкратиш формалностите и да направиш онова, за което те бива.
И той тръгна. Долу на Бродуей ги чакаше кола, наета от нюйоркския офис на Бюрото, а шофьорът беше същият тип, с когото пътува от Гарисън с опрян в слепоочието пистолет. Дори и да беше объркан от промяната в статута на Ричър, той не го показваше. Само включи сигналната лампа и пое на запад, към Нюарк.
На летището цареше хаос. Пробиха си път през тълпите до гишетата за вътрешните полети и изчакаха потвърждаването на резервацията от Куонтико. Две места в туристическа класа. Хукнаха към изхода и се оказаха последните, които се качиха на самолета. Стюардесата, която ги чакаше в края на ръкава, ги настани в първа класа, после взе микрофона, приветства всички пътници с „добре дошли“ и им пожела „приятен полет“ до Сиатъл и Такома.
— Сиатъл ли? — учуди се Ричър. — Мислех, че отиваме в Куонтико.
Харпър потърси зад гърба си предпазния колан и поклати глава.
— Първо ще огледаме на място. Блейк смята, че ще бъде полезно. Бяхме там преди два дни и може да установим дали нещо не се е променило. Според него си струва да опитаме. Много е отчаян.
Ричър кимна.
— Ламар как го приема?