Рядко, но не никога. Беше изпитвал същото в някои моменти, след като напусна армията. Помнеше как слизаше от автобуси в градове, за които никога не беше чувал, в щати, които никога не беше посещавал. Помнеше топлината на слънцето в тила си и прахоляка по обувките си, дългите безкрайни магистрали пред себе си. Помнеше смачканите банкноти, които подаваше на рецепцията в уединени крайпътни мотели, допира на старите месингови ключове, застоялата миризма на евтините стаи, скърцането на пружините, докато лягаше в анонимните легла. Веселите любопитни келнерки, разговорите с шофьорите, които го вземаха на автостоп — случайни контакти между две същества от милиардите на планетата. Животът на скитника. Очарованието му означаваше много за него и му липсваше ужасно, когато се застояваше по-дълго в Гарисън или в апартамента на Джоди. Много му липсваше. Почти толкова, колкото тя му липсваше в момента.
— Напредваш ли? — попита го Харпър.
— В какво?
— Беше се замислил. Престана да ме виждаш.
— Така ли?
— За какво се беше замислил?
Той сви рамене.
— За скали и страшни места.
Тя се втренчи в него.
— Така няма да стигнем доникъде. Мисли за нещо друго, чуваш ли?
— Добре — отговори той.
Погледна встрани и се опита да престане да мисли за Джоди. И да мисли за нещо друго.
— Наблюдение — каза той изведнъж.
— Какво наблюдение?
— Допускаме, че онзи тип първо наблюдава къщите, нали? Поне един ден. Когато сме били там, може да се е криел наоколо. — Харпър потрепери.
— Страшничко. Е, и какво?
— Значи трябва да проверите регистрите в мотелите и да разпитате из цялата околност. Трябва да се работи, иначе няма да стане. Нищо няма да постигнете, опитвайки се да извършите някакво вълшебство пет етажа под земята във Вирджиния.
— Нямаше никаква „околност“. И ти видя мястото. Няма за какво да се хванем. Непрекъснато ти го повтарям.
— А аз повтарям, че винаги има за какво да се хванеш.
— Да, да… Той е много умен, боята, географското местоположение, усамотените места.
— Точно така. Не се шегувам. Тези четири неща ще ви отведат при него със сигурност. Блейк в Спокейн ли е?
Тя кимна.
— Ще бъде там.
— Ще трябва да прави каквото му кажа, иначе няма да остана.
— Не прекалявай, Ричър. Ти си човекът за връзка с армията, а не следовател. А Блейк е отчаян. И може да те принуди да останеш.
— Заплахите му се изчерпаха.
Тя се намръщи.
— Не разчитай на това. Диърфийлд и Козо вече издирват китайците, които могат да те накиснат. Ще поискат от имиграционните власти да направят проверка за незаконно пребиваващи и тогава ще открият най-малко хиляда души само в кухните на ресторантите. При което ще започнат да говорят за депортиране, но между другото ще споменат, че при известно съдействие проблемът може да се реши. Тогава босовете ще накарат тези момчета да изплюят всичко, което искаме. Най-доброто за възможно най-голям брой хора, нали?
Ричър не отговори.
— Бюрото винаги получава онова, което иска — добави Харпър.
Проблемът при многократното връщане към извършеното, като превъртане на филмова лента, е, че започват да се промъкват съмнения. Прехвърляш го в паметта си и започваш да се питаш дали наистина е извършено както трябва. Седиш в самота и мислиш, мислиш, мислиш, докато всичко започва да губи ясни очертания, и колкото повече се питаш, толкова повече губиш увереност. Една малка подробност. Направи ли го? Каза ли го? Със сигурност го направи в къщата на Калан. Да, определено. А също и в къщата на Каролайн Кук. Без съмнение. И в къщата на Лорейн Стенли в Сан Диего. Ами в къщата на Алисън Ламар? Направи ли го? Накара ли я тя да го извърши? Каза ли й го?
Не се съмняваш в това, но може би увереността ти е резултат от многократното повторение. Може би заради повтарящата се схема ти се струва, че нещо е извършено само защото така е станало и преди. Но може би този път не е така. Започваш ужасно да се страхуваш. Увереността, че е направен пропуск, расте. Мислиш усилено. И колкото повече мислиш, толкова повече се засилва убеждението ти за пропуск. Последният път. Ако й е казано да го извърши, всичко е наред. А иначе? Произнесе ли думите? Може би не си. Ами тогава?
Овладей се! Човек с твоя свръхчовешки талант да е объркан и неуверен? Глупости! Абсурд! Не мисли повече за това. Но не можеш. То те измъчва. Нараства все повече и повече, крещи все по-силно и по-силно. Облива те студена пот. И най-накрая си даваш сметка, че е допусната първата малка грешка.