Блейк и екипът му бяха пристигнали директно от базата Андрюс със самолета на ФБР, който сега чакаше Ричър и Харпър на пистата, близо до ръкавите за вътрешните полети. Веднага щом слязоха, ги пресрещна същият агент, който ги бе чакал предишния път, и им посочи стълбата, по която излязоха навън. Оттам изтичаха до самолета на ФБР и след четири минути бяха отново във въздуха.
С лиърджета стигнаха до Спокейн много по-бързо, отколкото с чесната. Чакаше ги същата кола със същия шофьор. Тефтерчето с адреса на Алисън Ламар все още беше прикрепено на предното стъкло. Изминаха шестнайсетте километра на изток към Айдахо и после завиха на север по тесния път между хълмовете. Петдесет метра по-навътре пътят беше затворен от две паркирани коли и жълта лента, опъната между две дървета. В далечината над дърветата се виждаха планините. Над западните върхове бяха надвиснали сиви облаци и валеше, а на изток слънчевите лъчи падаха косо иззад облаците и се отразяваха в снежните преспи по върховете.
Един полицай вдигна лентата и колата продължи напред. Изкачи се нагоре покрай самотните къщи на повече от километър една от друга и спря на завоя преди къщата на Ламар.
— Оттук ще трябва да продължите пеша — каза шофьорът.
Той остана в колата, а Харпър и Ричър слязоха и тръгнаха към къщата. Въздухът беше влажен, наситен с водни капчици, които не бяха истински дъжд, но и не означаваха сухо време. Отминаха завоя и зърнаха къщата вляво, сгушена зад оградата сред изкривените от вятъра дървета. Пътят извиваше надясно и беше блокиран. Сигналната лампа на една местна полицейска кола в черно и бяло светеше безцелно. Имаше още две коли без обозначения и един джип с тъмни стъкла. Микробусът на съдебния патолог чакаше с отворени врати. По всички коли блестяха ситни капчици влага.
Когато се приближиха, предната врата на джипа се отвори и Нелсън Блейк слезе, за да ги посрещне. Беше в тъмен костюм, с вдигната яка на палтото заради влагата и студа. Лицето му изглеждаше по-скоро сиво, отколкото червено, сякаш шокът беше свалил кръвното му налягане. Заговори веднага, делово. Без поздрави, извинения или любезности. Не смяташе да признае грешката си.
— След малко повече от час ще се стъмни — каза той. — Искам да минем навсякъде, където сте били онзи ден, и да ми кажеш дали нещо не се е променило.
Ричър кимна. Изведнъж му се прииска да открие нещо. Нещо съществено. Нещо важно. Не заради Блейк. А заради Алисън. Загледа се в оградата, в дърветата и моравата. Личеше си, че за тях се полагат грижи. Бяха съвсем банални подобрения върху една твърде незначителна част от повърхността на планетата, но бяха мотивирани от искреното желание, вкус и ентусиазъм на една жена, която вече беше мъртва. Плод на собствените й усилия.
— Кой е влизал преди нас? — попита той.
— Само местният униформен полицай — отговори Блейк. — Този, който я е намерил.
— И никой друг?
— Никой.
— Дори патолозите?
Блейк поклати глава.
— Исках първо да чуя теб.
— Значи тя е още там?
— Да, боя се, че е там.
Беше тихо. Само свистенето на вятъра в жиците. Червено-синята светлина на сигналната лампа на полицейската кола продължаваше ритмично и безсмислено да облива гърба на Блейк.
— Добре — каза Ричър. — Униформеният пипал ли е нещо?
Блейк отново поклати глава.
— Отворил вратата, обиколил долу, качил се горе, намерил банята, излязъл веднага и позвънил. Дежурният проявил здрав разум и му забранил да влиза отново.
— Пътната врата отключена ли е била?
— Затворена, но отключена.
— Почукал ли е?
— Предполагам.
— Значи по халката ще намерим и неговите отпечатъци. И по дръжката отвътре.
Блейк вдигна рамене.
— Това е без значение. Не е изтрил отпечатъците на нашия човек, тъй като той не оставя следи.
Ричър кимна.
— Добре.
Той отмина паркираните коли и продължи към входа на алеята пред къщата. Измина още двайсетина метра по пътя.
— Накъде води този път? — извика той.
Блейк беше на десетина метра зад него.
— Към небитието вероятно.
— Тесен е, нали?
— Виждал съм и по-широки — съгласи се Блейк.
Ричър се върна при него.
— Значи трябва да проверите калта отстрани, малко по-нататък, може би след следващия завой.
— Защо?
— Нашият човек най-вероятно е дошъл от Спокейн. Отминал е къщата, продължил е малко по-нататък, обърнал е и се е върнал. Преди да влезе и да си свърши работата, сигурно е искал колата му да е обърната в правилната посока. Човек като него не може да не е помислил за тръгването си.